Черният корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният корсар». Краткое содержание книги:
Черният корсар не е пират, а смел борец за правда, флибустерите и буканерите, наричащи се братя от брега, не са разбойници, а защитници на земята си. Днес ние знаем, че тези скромни и честни земевладелци, принудени да станат моряци се отдали на пиратство, защото останали без дом и земя, не са имали друг начин да просъществуват.
Черният корсар е аристократ по произход, но по характер е великодушен към победените, безмилостен към предателите и насилниците, готов да отдаде целия си живот за справедливостта, истинската любов и приятелството.
Приятно четене и щастливи плавания с „Мълния“ — кораба на Черния корсар.
Трябва да бяха изминали две мили, когато Кармо, който вървеше все напред, защото познаваше местата, спря рязко и бързо зареди един от пистолетите си.
— Ягуар или човек? — попита Корсарът, от което пролича, че не изпитва никакъв страх.
— Може да е ягуар, а може и съгледвач — отвърна Кармо. — По тия места човек не е сигурен, че ще дочака утрешния ден.
— Къде мина?
— На двадесет крачки от мен.
Корсарът се наведе до земята и заслуша внимателно, спирайки дъха си. До ушите му достигна леко шумолене на листа, но този шум бе тъй слаб, че само много тренирано ухо можеше да го долови.
— Може да е животно — каза изправяйки се. — Но ние не сме хора, които се плашат, хващайте сабите и ме следвайте.
Заобиколи ствола на едно огромно дърво, което се издигаше сред палмите, после спря посред шума на някакви огромни листа и впи поглед в мрака. Шумоленето на сухи листа бе престанало, но до слуха му малко по малко достигна лек металически звук, сякаш някой дигаше петлето на пушка.
— Стойте! Тук има някой, който ни дебне и чака момента да стреля връз нас.
— Дали са ни видяли да слизаме от лодката? — промълви Кармо, обзет от безпокойство. — Тези испанци имат навсякъде шпиони.
Корсарът бе стиснал с десницата си сабята, а с лявата — пистолета и се мъчеше да заобиколи гъсталака от листа, без да предизвика ни най-малък шум. Изведнъж Кармо и Ван Щилер го видяха да се хвърля напред и с един скок да връхлетява върху една човешка фигура, която неочаквано се бе надигнала от един храст. Нападението на Корсарът бе тъй неочаквано и поривисто, че човекът, който готвеше засадата, се строполи и дигна крака във въздуха, ударен посред лицето от дръжката на сабята.
Кармо и Ван Щилер веднага се нахвърлиха отгоре му и докато първият събираше пушката, която оня бе изпуснал. Другият насочи пистолета си към него и каза:
— Ако мръднеш си мъртъв.
— Един от нашите врагове — рече Корсарът, навеждайки се към човека.
— Да, един от войниците на проклетия Ван Гулд — отвърна Ван Щилер. — Какво е правил скрит на това място? Любопитен съм да науча.
Размотаха червените си вълнени пояси, които носеха около бедрата и завързаха ръцете на пленника, който не посмя да окаже никаква съпротива.
— А сега да видим кой си — рече Кармо.
Испанецът, който беше зашеметен от удара, започна да се съвзема, опитвайки се да стане.
— Карамба! — промълви с треперещ глас. — В ръцете на дявола ли съм попаднал?
— Отгатна — рече Кармо. — Знам, че обичате да наричате нас, флибустиерите с това име.
Испанецът затрепери тъй силно, че Кармо го досмеша.
— Недей трепери отсега — каза му, смеейки се. — Запази страха си за по-късно, когато ще танцуваш фанданго из въздуха, с въже, стегнато около врата.
После, обръщайки се към Корсара, който мълчаливо наблюдаваше пленника, го попита:
— Да го довърша ли с един пистолетен изстрел?
— Не — отвърна капитанът.
— Може би предпочитате да го обесим на онова там дърво?
— Още по-малко.
— Може би е един от ония, които са бесили Червения Корсар и хората му, капитане.
При този спомен страхотна мълния проблесна в очите на Черния Корсар, но бързо изгасна.
— Не искам да умре — рече с глух глас. — Може да ни бъде по-нужен жив, отколкото като обесен.
— Тогава добре да го вържем.
Запали парче фитил за оръдие, което държеше в джоба си и го доближи до лицето на испанеца.
Нещастникът, попаднал в ръцете на страшните флибустиери от Тортуга, нямаше повече от тридесет години; бе дълъг и слаб като съотечественика си Дон Кихот, с ъглесто лице, покрито с четинеста, червеникава брада и две сиви, разширени от страха очи. Бе облечен с куртка от жълта кожа, оскъдно украсена и широки панталони на черни и червени черти, нахлузени в дълги ботуши от черна кожа. На главата си носеше стоманен шлем с някакво проскубано перо, а от кръста му висеше дълга сабя, чиято ножница бе доста ръждясала в краищата си.
— В името на Велзевул! — възкликна Кармо, смеейки се. — Ако губернаторът на Мараканбо има все такива смелчаци, значи ги храни с оцетова попара, защото тоя тук е по-слаб от пушена херинга. Капитане, струва ми се, че си заслужава труда да го обесим.
— Не съм казал да го бесите — отвърна Корсарът. После докосна пленника с върха на сабята си и му каза:
— Сега ще говориш, ако ти е мил живота.
— С живота ми е свършено — отвърна испанецът. — Никой не е излязъл жив от вашите ръце и дори да ви разкажа всичко онова, което бихте искали да научите, сигурен съм, че няма да осъмна.
— Бива си го испанецът — рече Ван Щилер.