Черният корсар

— Готово — отвърна боцмана. — Не забравих дори и тютюна.

— Благодаря, приятелю. Ти си перлата на боцманите.

— Ето го — рече в същото време Ван Щилер.

Корсарът се появи на палубата. Носеше същия мрачен костюм, но на бедрото си бе окачил дълга шпага, а на кръста — чифт тежки пистолети и една от ония остри испански ками, наречени „милосърдни“. Преметната на ръката си носеше широка наметка, черна като костюма му.

Приближи до човека, който стоеше на командния мостик и би следвало да е вторият офицер, размени с него няколко думи и рече отсечено на двамата флибустиери:

— Да тръгваме.

— Готови сме — отвърна Кармо.

Тримата слязоха в лодката, която бяха издърпали под кърмата. Корсарът се уви с наметката и седна на носа, а флибустиерите, сграбчили веслата, започнаха усърдно трудната маневра.

Флибустиерският кораб бързо бе изгасил позиционните светлини и обърнал платната, бе започнал бавно да следва лодката, избягвайки насрещните вълни, за да не я изпревари. Вероятно вторият офицер искаше да съпроводи своя шеф До самия бряг, за да му окаже помощ в случай на изненада.

Полуизтегнат на носа, с глава, опряна на едната ръка, корсарът стоеше мълчалив, но погледът му, остър като на орел, се плъзгаше внимателно по тъмния хоризонт, сякаш искаше Да различи пръв американския бряг, скрит от взора От време на време извръщаше глава към своя кораб, който го следваше отблизо, след което отново впиваше поглед на юг.

Междувременно Ван Щилер и Кармо гребеха тъй усърдно, че тясната, пъргава лодка просто летеше над черните вълни. Ни един от тях не изглеждаше загрижен, че трябва отново да се върне към брега, където ги дебнеше неумолимият враг — тъй голямо бе доверието, което хранеха в смелостта и достойнствата на безподобния Корсар, чието име само бе достатъчно, за да всее ужас сред крайбрежните градове на големия Мексикански залив.

Вътрешното море на Маракаибо, гладко като зехтин, позволяваше на бързата лодка да напредва без много да изморява двамата гребци. Това място, затворено от два носа, които го защитаваха от вълните на големия залив, е лишено от стръмни брегове и подводни течения, затова рядко там водите са неспокойни.

Двамата пирати гребеха вече цял час, когато Черният Корсар, който дотогава бе останал напълно неподвижен, се изправи рязко, сякаш искаше да обхване с поглед целия хоризонт. Една светлина, която никой не би сбъркал със звезда, блестеше над водата, някъде на югозапад и мигаше на всяка минута.

— Маракаибо! — рече Корсарът мрачно, но в гласа му трептяха нотки на глуха ярост.

— Да — отвърна Кармо, който се бе извърнал.

— На колко отстоим?

— Може би три мили, капитане.

— Значи в полунощ ще бъдем там.

— Да.

— Крайбрежни кораби минават ли?

— Само този на митничарите.

— Трябва да го избегнем.

— Знаем място, където можем да слезем спокойно и скрием лодката Между тръстиките.

— Тогава напред.

— Само една дума, капитане.

— Говори.

— Добре би било нашият кораб да не приближава повече.