Работилницата на дявола
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Работилницата на дявола». Краткое содержание книги:
Стивън Канел е автор на бестселърите „Храна за акули“, „Мошеникът“ и „Да яхнеш змията“.
Той работи в Холивуд, където е сценарист на популярни телевизионни сериали.
— Благодаря — каза Стейси и плати на шофьора, който веднага потегли.
Тя беше изненадващо спокойна и бе изпаднала в състояние, когато „изключваше“ от реалността. Съзнанието й възприемаше смъртта на Макс като абстрактен факт, нещо, което просто се бе случило. „Макс е мъртъв. Аз обичах Макс. Той беше смисълът на живота ми. Ще се справя с проблема. Аз съм жива.“ Това бяха само мисли, а не опустошителни лавини, които да заплашват да я повлекат към безумната реалност. В такива моменти Стейси изпитваше странното чувство, че се е отдалечила от всичко. После, също така неочаквано, съзнанието й се изпълваше с терзания и същите мисли застрашаваха да я принудят да се пречупи психически.
Тя подозираше, че състоянието на „изключване“ от реалността е предпазен механизъм, с който психиката й помага да се справи със стреса. За няколко минути или за час Стейси успяваше да забрави черните мисли и да поеме няколко глътки въздух, преди отново да бъде покрусена.
Двете с Джоан застанаха колебливо пред сграда номер 810. Сега, когато беше тук и гледаше огромния военен медицински институт, Стейси почувства, че идеята й да разчиства сметки и да разбере защо Макс е мъртъв, е не само глупава, но и неосъществима. Форт Детрик беше гигантски и заплашителен, пълен с енергични професионалисти, и приличаше на крепост.
— Е, да отидем да поговорим с онзи тип — каза Стейси.
Двете взеха чантите си и минаха покрай табелата, на която пишеше:
СГРАДА 810
ЩАБ И АДМИНИСТРАЦИЯ ФОРТ ДЕТРИК
Кабинетът на полковник Читик беше в ъгъла на четвъртия етаж и представляваше голяма квадратна стая с паркет, правоъгълни прозорци и огромно бюро. Помощникът на полковника, капитан с червеникави коси и мустаци, ги покани да влязат. На стените имаше снимки на различните военни части, в които бе служил полковник Читик. Мъжете бяха наредени в редици като играчи на футболни отбори преди мач. Стейси се запита кой от стотиците войници на снимките е полковник Читик, когато вратата се отвори и в кабинета влезе изненадващо красив петдесетгодишен човек. Той имаше сребристосиви коси, четвъртита челюст и хубави, равни, бели зъби. Реверите му бяха окичени с отличия на военен лекар, а на лицето му бе изписано подходящо за случая изражение на съчувствие и скръб.
— Госпожо Ричардсън? Аз съм полковник Читик. Много съжалявам, че се запознаваме при такива трагични обстоятелства.
— Благодаря — отговори Стейси и посочи Джоан. — Това е сестрата на Макс, Джоан.
Полковникът се ръкува и с нея и поклати глава — мълчалив знак на преклонение пред скръбта им.
— Моля, седнете — каза той и ги заведе до дивана в отсрещната страна на стаята, после седна на един стол до тях.
— Всъщност не познавах съпруга ви. Той работеше с доктор Демил от Военномедицинския институт по заразни болести. Там се помещава най-голямата биологична лаборатория в Съединените щати — гордо добави той, сякаш Стейси нямаше представа от работата на Макс. — Разбрах, че съпругът ви е бил чудесен, всеотдаен учен. Предполагам, че понякога гъвкав ум като неговия може да притежава странна смесица от интелигентност и мъчителни емоции.
Гласът му беше подмилкваш се и същевременно студен.
— Моля? Какво казахте? — попита Стейси и вирна брадичка.
— Имах предвид, че талантлив гений като съпруга ви вероятно се е затруднявал да живее с огромния си интелект и едновременно със сложните си мисли.
— Преди малко казахте, че не сте го познавали.
— Е, да… Имах предвид, че често случаят е точно такъв. Висшият интелект понякога е емоционално лабилен.
— Щом не сте го познавали, полковник, защо не запазите това мнение за себе си? Макс беше изключително стабилен. Той не беше книжен червей, потънал в интелектуален вакуум.
— Само исках да кажа… — Той млъкна и кимна. — Съжалявам. Да, разбирам ви.
Лорънс Читик явно се подиграваше с нея. Стейси Ричардсън започна да го ненавижда.
Тримата седяха и се чудеха какво да кажат. Стейси изпита непреодолимо желание да се махне.
— Дошли сме да приберем тялото на Макс и да го закараме в Калифорния — каза тя.
Полковникът ловко замени изражението си на умерена загриженост с вид на леко безпокойство.
— Някакъв проблем ли има? — попита Стейси.
— Ами, не… Само… Имате предвид останките му, нали?
— Имам предвид тялото му — поправи го Стейси.
— Сигурно знаете, че той беше кремиран?
— Какво?
— Кремираха го вчера.
— Кой ви даде разрешение да го кремирате?
— Той.
— Той?!
— Беше написано в медицинската му карта, в графата „Желания в случай на смърт“. Всички тук — и цивилните, и военните — попълват такива формуляри.