Работилницата на дявола

— Ако ме спрат или играта загрубее, започни да флиртуваш и да им отвличаш вниманието.

— Да флиртувам — укорително се усмихна Джоан. — Най-после задача, за която ме бива.

Фоайето на сградата беше голямо, с плочки на пода и огромен указател на помещенията на едната стена. На пилони бяха окачени пет-шест знамена. Стейси не знаеше какви са, но това не я и интересуваше. Тя се вторачи в указателя.

— Какво търсим? — попита Джоан.

— Лаборатория по патологична биология, където по всяка вероятност са извършили аутопсията. Обикновено държат докладите в операционната зала, докато тялото бъде предадено на роднините за погребението. Надявам се, че докладът от аутопсията на Макс още е там. Ако крият нещо, те го правят тук, и не биха закарали Макс в градската морга. В подземния етаж има биологична лаборатория за примати. Ще се опитам да вляза там.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Ако знаех какво правя, щях да убедя Макс да не идва в тази проклета база.

Стейси се обърна и тръгна към стълбището.

Вратата беше отворена и двете слязоха в подземния етаж. Доловиха миризма, която Стейси познаваше, но Джоан сбърчи нос от отвращение.

Миришеше на химични вещества и консерванти. Носеше се и парливата смрад на формалдехид. Срещу тях се приближи мъж в униформа на капитан от военноморските сили, поколеба се, докато те минаваха покрай него, после каза:

— Извинете…

Стейси и Джоан се обърнаха.

— Не може да влизате тук без пропуски.

— Аз съм от канцеларията на полковник Читик. Търся дежурния патолог — каза Стейси.

— Трябва да се върнете и да вземете пропуска си. Джоан го погледна и сложи ръка на устата си.

— Лошо ми е. Тези миризми…

— Тя е новият ни компютърен програмист. Показвам й помещенията. Бихте ли я извели? Няма да се бавя. Чакай ме навън, скъпа.

Притеснен, капитанът погледна Стейси.

— Моля ви — безпомощно се усмихна тя. — Нямам време да се връщам на четвъртия етаж на сграда номер 810, за да си взема проклетия пропуск от палтото. Тази сутрин полковникът нещо се е вкиснал.

Споменаването на точния етаж и номер на сградата сякаш приспа притесненията на капитана. Той хвана Джоан за ръката и я поведе към изхода.

Стейси веднага тръгна по коридора и се приближи до едно бюро, където седеше медицинска сестра.

— Кой е дежурен тази сутрин?

— Доктор Дък.

— Кой?

— Доктор Мартин Дък. На шега го наричат Доналд Дък. Но той е бил във Виетнам и е симпатичен човек.

— Къде е кабинетът му?

— Нататък по коридора, през люлеещите се врати, после вдясно.

— Благодаря.

Стейси тръгна бързо и енергично като хората от персонала на Форт Детрик. Мина покрай един склад, спря и отвори вратата.

Вътре имаше парцали, кофи и дезинфекционни препарати. После Стейси видя онова, което й трябваше — зелена медицинска престилка. Тя я облече, завърза колана на тънката си талия, грабна шапка и я сложи на главата си. Сетне видя папка за поръчки на почистващи препарати и я взе.