Работилницата на дявола
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Работилницата на дявола». Краткое содержание книги:
Стивън Канел е автор на бестселърите „Храна за акули“, „Мошеникът“ и „Да яхнеш змията“.
Той работи в Холивуд, където е сценарист на популярни телевизионни сериали.
Джоан и Уендъл застанаха на прага и се вторачиха в нея.
— Във Форт Детрик ли отиваш? — попита Уендъл.
— Да — през стиснати зъби отговори тя.
Емоциите още я завладяваха на вълни. Гневът й стихваше, после я обземаше неизмерима тъга. Стейси отчаяно се бореше да не й се предава. Макс беше мъртъв — факт, който тя още не можеше да проумее. Той беше идеалният партньор за нея във всяко отношение и никой не можеше да го замени.
— Ще отидеш там и ще ги обвиниш, че са идентифицирали погрешно тялото, така ли? — състрадателно попита Уендъл. — Мислиш ли, че е умно?
— Някой трябва да вземе тялото на Макс. Да го докара тук за погребението. Това е моя работа. Аз съм неговата съпруга. И докато съм там, ще им задам няколко въпроса. Например защо човек, който никога не е страдал от депресии и не е приемал негативно нито живота, нито кариерата си, след два месеца в шибания Форт Детрик изведнъж отива в задния си двор, сяда на кухненския стол и… О, Боже! — Тя потрепери, отметна коси назад и прехапа устни, но после изправи рамене. — Не вярвам на тази история!
— Ще дойда с теб — заяви Джоан.
— Ще се оправя сама, миличка.
— Той ми беше брат. Искам да дойда с теб. Трябва да дойда.
— Ще резервирам билети за самолета.
— Идеята не е много умна — настоя Уендъл. — Лекарите във Форт Детрик ще уредят пренасянето на Макс дотук.
— Убедена съм, но няма да им дам шанс да го направят — каза Стейси.
Тя влезе в килера, който използваше за кабинет, включи компютъра си и намери полет в двайсет и един часа. Самолетът пристигаше в пет сутринта на летището в Дълес, Вирджиния, което се намираше на шейсет километра от Форт Детрик. Стейси запази две места, написа номера на кредитната си карта и изпрати потвърждение. Сетне влезе в банята, затвори вратата, седна на тоалетната чиния и се вторачи в отражението си в огледалото.
Изглеждаше уморена и уплашена. Лицето й сякаш се бе променило. Гневът я напусна и тя почувства безнадеждност и тъга.
— Макс… Макс, защо ме остави? Уендъл потропа на вратата и попита:
— Добре ли си, Стейси?
— Да.
„Защо хората питат за това? — помисли тя. — Глупав въпрос, последван от лъжа.“
След десетина минути Стейси се овладя, излезе от банята, върна се в спалнята и погледна часовника си, сетне се обърна към Джоан.
— Трябва да побързаме, ако искаш да се отбиеш у вас да си вземеш нещата, и в осем да сме на летището.
Тримата тръгнаха към вратата. Стейси излезе последна, като спря за миг пред боксовата круша и си представи Макс. „Щом ударя достатъчно силно това нещо, всичко ми се изяснява“ — беше й казал той веднъж. Стейси остави пътната чанта на пода и прошепна: „Ще разчистя някои сметки, скъпи“, после с всичка сила удари боксовата круша.
2. Образцова общност
Таксито зави по Милитари Роуд покрай огромна табела, на която пишеше:
ФОРТ ДЕТРИК ОБРАЗЦОВА ОБЩНОСТ
Буквите бяха очертани с електрически крушки, а табелата се издигаше на старателно окосената морава до главния вход, ограден от двете страни с каменни стълбове. Знамената на пилоните плющяха на хладния априлски вятър. Американското знаме се издигаше най-високо в средата, а от двете му страни се развяваха флаговете на Форт Детрик и на щата Мериланд. Главният вход се намираше в ъгъла на военната база, разположена на площ хиляда и двеста акра. Таксито спря и униформен военен полицай с бяла каска и колан с кобур с пистолет им каза, че кабинетът на полковник Читик е в сграда номер 810, една пресечка на изток по Даутън Драйв. После даде карта на базата на шофьора и ги пусна да влязат.
Сградите в старата част на Форт Детрик бяха четириетажни, тухлени и правоъгълни, строени в края на четирийсетте години. С течение на времето, докато базата се бе разраствала, се бе появило изумително разнообразие от архитектурни стилове — подобни на кутии постройки от петдесетте, високи бетонни небостъргачи от шейсетте и сгради от стомана и стъкло от осемдесетте и деветдесетте години. Форт Детрик представляваше огромен институт, където работеха хиляди хора — както военни, така и цивилни. Макс бе казал на Стейси, че повечето били деполитизирани през седемдесетте години, когато президентът Никсън закрил програмата за биологични оръжия. Армията обаче още поддържаше института за биологични изследвания с отбранителна цел под строг военен контрол. По бетонните тротоари енергично се движеха мъже и жени, облечени във всички видове униформи на Въоръжените сили на Съединените щати.
Таксито спря пред сграда номер 810 — една от най-старите в базата. Джоан и Стейси извадиха пътническите си чанти от багажника.