Стийнфолската пещера ((Шотландска легенда))

В това време графинята извадила с помощта на камериерката си някои дрехи от раницата на младия златар и ги облякла. Смъкнатата ниско над челото капела, туристическата тояжка в ръце и поолекналата раница на гръб — този забавен маскарад можел да разсмее пътниците по друго време.

Новият калфа благодарил на Феликс през сълзи и му обещал възможно най-скорошна помощ.

— Имам само една молба — отвърнал Феликс, — в раницата, която е на гърба ви, има една кутийка. Пазете я грижливо! Ако тя изчезне, ще бъда нещастен завинаги. Трябва да я занеса на настойницата си и…

— Готфрид, ловецът, знае къде е дворецът ми — рекла графинята. — Всичко ще ви бъде върнато непокътнато, защото се надявам, вие, благородни млади човече, да дойдете лично в замъка, за да приемете благодарностите на съпруга и на близките ми.

Преди Феликс да успее да отговори, от стълбищата се чули грубите гласове на разбойниците. Те им извикали, че времето е изтекло и че всичко за тръгването на графинята е подготвено.

Ловецът слязъл при тях и им съобщил, че няма да напусне дамата и предпочита да тръгне с тях, където и да е, вместо да се появи без повелителката си пред господаря. Студентът също заявил, че иска да придружи дамата.

Разбойниците се посъветвали помежду си и накрая приели, при условие че ловецът предаде незабавно оръжието си. В същото време наредили останалите пътници да се държат мирно, докато те отвеждат графинята.

Феликс спуснал воала на шапката си, седнал в един ъгъл, подпрял челото си с ръце и в тази поза на дълбока покруса зачакал разбойниците. Пътниците се били оттеглили в друга стая, но така, че да могат да следят какво става.

Ловецът седял привидно натъжен, но слушал внимателно какво става в другата стая, в която била настанена графинята. След като поседели така няколко минути, вратата се отворила и един хубав, снажен мъж на около трийсет и шест години влязъл в стаята. Бил облечен във военна униформа, носел орден и дълга сабя през рамо, а в ръката си държал шапка, от която висели красиви пера. Още щом влязъл, двама от хората му завардили вратата.

Насочил се към Феликс, като първо се поклонил дълбоко. Изглежда, изпитвал смущение да се изправи пред толкова важна дама; започвал на няколко пъти, но се запъвал, докато му се удаде да се изкаже както трябва.

— Уважаема госпожо — рекъл накрая, — има моменти, когато човек трябва да се въоръжи с търпение. Такъв е и вашият случай сега. Не мислете, че аз дори за миг ще загубя респекта си пред изключителна дама като вас. Ще разполагате с всички нужни удобства, няма да можете да се оплачете от нищо, освен от изтърпения тази вечер ужас. Тук той замълчал, сякаш в очакване на някакъв отговор, ала тъй като Феликс упорито мълчал, продължил:

— Не искам да виждате у мен нито долен крадец, нито главорез. Аз съм един нещастен човек, тласнат към този живот от превратностите на съдбата. Ние възнамеряваме да напуснем завинаги този край, но се нуждаем от пари за път. Щеше да ни е по-лесно да нападнем търговци или някоя пощенска кола, но тогава вероятно щяхме да причиним нещастие на повече хора.