Стийнфолската пещера ((Шотландска легенда))
- Автор: Хауф Вилхелм
- Серия: Приказен алманах #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Ламбрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стийнфолската пещера ((Шотландска легенда))». Краткое содержание книги:
Компанията, която се била събрала в горната стая, се посъвзела постепенно от изпитания ужас на разигралите се сцени. Можели дори да се радват, както обикновено става след преживяно нещастие или внезапна опасност, ако не ги безпокояла мисълта за тримата им другари, отведени пред очите им от разбойниците. Възхищението им от младия златар нямало край. Графинята ронела сълзи, трогната, че дължи толкова много на човек, на когото преди не била сторила никаква добрина, когото дори не познавала.
Всички се успокоявали единствено от мисълта, че храбрият ловец и добрият студент придружили златаря и че можели да го утешават, когато се чувства нещастен. Мислели дори, че съвсем не е изключено съобразителният ловец да намери начин за спасение. Освен това обсъдили още веднъж какво трябва да се свърши.
Графинята не била обвързана с разбойниците с каквато и да е клетва, затова взела решение незабавно да се върне при съпруга си и да направи всичко възможно за откриване убежището на пленниците и за освобождението им.
Коларят пък обещал да потегли за Ашафенбург и там да призове съдилищата да започнат преследване на разбойниците. А ковачът възнамерявал да продължи пътуването си.
През останалата част на нощта пътниците не били обезпокоявани повече. В горската странноприемница — преди малко сцена на ужасни преживелици, царяла мъртвешка тишина.
Но когато на другата сутрин прислужниците на графинята слезли долу, за да приготвят всичко за отпътуването, се върнали бързо със съобщението, че заварили кръчмарката и слугите й в ужасно състояние — лежали завързани долу в кръчмата и молили за помощ.
При тази новина пътниците се спогледали смаяни.
— Какво? — викнал ковачът. — Значи тези хора наистина са били невинни? Как щяхме да се отнесем несправедливо към тях, защото те не са действали в съглашателство с разбойниците.
— Нека ме обесят — отвърнал коларят, — ако все пак не излезем прави. Това е само измама, за да не можем да докажем вината им. Не си ли спомняте за подозрителните мимики, които си разменяха стопаните? Или че когато исках да сляза долу и настървеното куче не ме пускаше, стопанката и ратаят изникнаха веднага и навъсено ме заразпитваха каква работа имам още, че ще слизам долу. Но това беше само за наше добро, или поне за доброто на графинята. Ако странноприемницата не изглеждаше някак подозрително, ако стопанката не беше събудила недоверието ни, нямаше да се сплотим и да останем будни. Разбойниците щяха да ни нападнат, докато спим. Или най-малкото — щяха да завардят вратите ни и преобразяването на чудесния млад момък щеше да бъде невъзможно.
Всички се съгласили с мнението на коларя и решили да докладват пред управниците също и за кръчмарката и нейните слуги. Но за да не ги разберат, се уговорили да не се издават пред тях. Затова слугите на графинята и коларят слезли долу в кръчмата, развързали въжетата на разбойническите поддръжници и колкото се може повече се направили, че им съчувстват и ги съжаляват. За да умилостиви още повече гостите си, стопанката на странноприемницата представила на всеки много по-малка от очакваното сметка и ги поканила да заповядат скоро отново.
Коларят платил сметката си, сбогувал се с другарите си по неволя и поел по пътя си. След него си тръгнали двамата занаятчийски калфи. А раницата на златаря, колкото и лека да била, тежала все пак не малко на фината дама. Но още по-тежко й станало на сърцето, когато на пътната врата стопанката на странноприемницата й подала престъпната си ръка за сбогом.
— Ах, колко сте млад още, а сте тръгнал по света! — възкликнала тя при вида на нежния младеж. Сигурно не сте цвете за мирисане и затова майсторът ви е изгонил от работилницата. Но какво ме засяга това? Дарете ме с честта да се отбиете отново при нас на път към къщи! На добър път!
Графинята така се изплашила и притеснила, че не посмяла нищо да отговори; бояла се да не се издаде с нежния си глас. Ковачът забелязал това, хванал другаря си под ръка, казал на стопанката „сбогом“ и като подел някаква весела песенчица, продължил навътре към гората.
— Едва сега съм в безопасност — възкликнала графинята, щом се отдалечили на стотина крачки. — До последно си мислех, че тази жена ще ме познае и ще нареди на слугите си да ме задържат. О, как искам да благодаря на всички вас! Елате и вие в двореца ми, оттам ще вземете спътника си!