Стийнфолската пещера ((Шотландска легенда))

Колибата била застлана с кожи от сърна и рогозки, предназначени за настилка и за сядане. Няколко издялани от дърво кани и паници, една стара ловджийска пушка и несравним с легло одър, скован от греди и застлан с вълнени одеяла и разположен в дъното на стаята, били единствените предмети, украсяващи графския „замък“. Едва сега, останали насаме в тази мизерна колиба, тримата пленници имали време да се замислят над особеното си положение.

Феликс, който нито за миг не се разкайвал за благородната си постъпка, но се боял за бъдещето си в случай на разкритие, изпитал желание да се поразтовари, като се повайка на глас. Но ловецът бързо отишъл при него и му прошепнал:

— За Бога, бъдете тих, момчето ми. Да не би да мислите, че не ни подслушват?

— От всяка дума, от тона ти могат да те заподозрат — допълнил студентът.

Какво друго оставало на бедния Феликс, освен тихо да си поплаче.

— Повярвайте ми, господин ловецо — рекъл той, — аз не плача от страх пред тези разбойници или от ужас заради тази мизерна колиба, не, имам съвсем друга грижа! Колко лесно може да забрави графинята какво й казах набързо и тогава ще ме сметнат за крадец и ще бъда загубен завинаги!

— Но кое ви плаши толкова? — попитал ловецът, изненадан от поведението на младия човек, който до този момент се бил държал толкова смело и твърдо.

— Изслушайте ме и ще видите, че съм прав — отвърнал Феликс. — Баща ми беше изкусен златар в Нюрнберг, а майка ми преди служела при една благородна графиня като камериерка и когато се омъжила, била богато устроена от същата тази дама. Тя си останала благосклонна към родителите ми и когато съм се родил, ми станала кръстница и ме надарила богато. Но когато не след дълго родителите ми се поминали от някаква зараза и аз съм останал съвсем сам на света и изоставен и трябвало да бъда отведен в сиропиталище, госпожа графинята научила за нашето нещастие, взе ме и ме даде във възпитателен дом.

Щом поотраснах достатъчно, тя ми написа писмо, в което ме питаше дали искам да уча занаята на баща си. Аз приех на драго сърце и така тя ме изпрати при майстора ми във Вюрцбург. Отличих се със сръчност в работата си и не след дълго ми издадоха свидетелство за калфа, с което можех да се отправя на странстване. Писах за това на госпожа кръстницата ми и тя ми отговори незабавно, че ще ми даде пари за пътуванията ми. Освен това тя изпрати два великолепни скъпоценни камъка, като искаше от мен да й ги обкова в хубав накит, който да й донеса лично като доказателство за моите умения, когато отида да си получа парите. Не бях виждал госпожа кръстницата си никога в живота си и можете да си представите колко се радвах, че ще я срещна. Ден и нощ работех над украшението и то стана така хубаво и изящно, че даже майсторът ми му се удиви. Когато го завърших, го увих старателно и го прибрах на дъното на раницата, сбогувах се с майстора си и поех към замъка на госпожа кръстницата си. Тогава се появиха — продължил той и от очите му бликнали сълзи — тези жалки хора и унищожиха цялата ми надежда. Защото ако вашата госпожа графиня загуби украшението или забрави какво съм й казал и захвърли опърпаната раница, как ще се появя пред госпожа кръстницата? С какво ще се представя? Откъде ще заменя камъните? Няма да мога да се надявам повече на пари за странствания, а и ще изглеждам като неблагодарник, който лековерно пръска поверено му имане. И на края — кой ще ми повярва, като разкажа за необичайната случка?