Момичета с броеници

2.

Понеделник, 05:15 ч.

Тук именно е другият град — онзи, който Уилям Пен изобщо не си е представял, докато е разполагал своя „зелен провинциален град“ между реките Скюкъл и Делауеър и си е мечтаел за гръцки колони и мраморни зали, извисяващи се царствено сред боровете. Тук не е градът, пропит с гордост, история и далновидност, не е родилката на духа на една велика нация, а по-скоро една част от Северна Филаделфия, чийто мрак се обитава от мерзки живи призраци с изпити очи. Това е едно низко място, покрито със сажди, изпражнения, пепел и кръв; място, където бащи се крият от очите на децата си и заменят достойнството си срещу едно безкрайно тъжно съществувание. Място, където младите животни се превръщат в стари.

И ако в ада има бедняшки квартали, те биха изглеждали точно така.

Но някой ден на това отвратително място ще порасте нещо красиво. Гетсиманска градина сред напукания бетон, гнилите греди и разбитите мечти.

Гася двигателя. Пълна тишина.

Тя седи неподвижна до мен, сякаш витае в този предпоследен миг от своята младост. Профилът й е детски. Очите й са отворени, но тя не помръдва.

В младостта настъпва един момент, в който вечно подскачащото и пеещо безгрижно момиченце най-сетне отпраща тези привички в миналото си и отправя поглед към женствеността; време, в което се зараждат тайни познания, които никога никому няма да станат известни. При всяко момиче това става по различно време — при някои още когато са на дванайсет или тринайсет, при други на шестнайсет, че и по-късно, — но е неминуемо, независимо от обществото или расата. И то става не с появата на кръвотечението, както мнозина са склонни да вярват, а с осъзнаването на факта, че останалият свят, най-вече мъжкият, изведнъж започва да ги гледа с нови очи.