Закуска в „Тифани“
- Автор: Капоти Труман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Закуска в „Тифани“». Краткое содержание книги:
— Не знам. Нещо е съмнителна тази работа.
Тя се усмихна.
— Смятате, че лъжа?
— Преди всичко, не позволяват просто така всеки да посещава затворник.
— О, не позволяват, разбира се. Даже е много строго. Но аз се водя негова племенница.
— И само толкова? За едночасов разговор той ви дава сто долара?
— Не ми ги дава той, дава ми ги адвокатът. Господин О’Шонеси ми ги изпраща с пощенски запис веднага щом си дам метеорологичната информация.
— Според мен можете да си имате големи неприятности — отбелязах аз и изгасих лампата; вече нямаше нужда от нея, беше съмнало, а на противопожарната стълба гукаха гълъби.
— Защо? — попита сериозно тя.
— Не може да няма закон срещу фалшифициране на самоличността. Все пак не сте му племенница. И каква е тази метеорологична информация?
Тя сподави прозявка с ръка на устата.
— О, нищо. Просто сведения, които му предавам с телефонни съобщения, така че господин О’Шонеси да се убеди, че съм била там. Сали ми казва какво да предам — неща като например „Ураган в Куба“ или „В Палермо вали сняг“. Не се тревожете, миличък — продължи тя и пристъпи към леглото. — Аз отдавна се грижа сама за себе си.
Блясъкът на утрото сякаш се пречупваше през нея: докато ме завиваше чак до брадичката, тя искреше като някакво прозрачно дете, сетне се изтегна до мене.
— Нали нямате нищо против? Само за минутка да полегна. А сега да помълчим. Хайде, спете.
Дадох си вид, че спя, взех да дишам дълбоко и ритмично. Часовникът на съседната черква би на половината час, после на кръглия час. Беше шест, когато тя сложи длан върху ръката ми, леко докосване, за да не ме събуди.
— Клетичкият Фред — пошепна сякаш на мен, но не говореше с мен. — Къде си сега, Фред? Студено е. Вятърът носи сняг. — Бузата й докосна рамото ми, топло и влажно докосване.
— Защо плачете?
Тя се отдръпна бързо и седна.
— О, не за бога — и се запъти към противопожарната стълба. — Мразя хора, които си навират носа в чужди работи.
На другия ден, в петък, когато се прибирах вкъщи, до вратата си намерих луксозна кошница от скъпарския магазин „Чарлс и Ко“ с нейната визитна картичка: „Мис Холидей Голайтли, пътничка“, а на гърба с разкривен детски почерк беше надраскано: „Бог да те благослови, миличък Фред. Прости ми, моля ти се, за снощи. Беше същински ангел. Във всяко отношение. Mille tendresses8 — Холи. P.S. Повече няма да те безпокоя.“ Аз отговорих: „Напротив, безпокой ме“ — и оставих бележката до вратата й с каквото можах да си позволя: букетче виолетки от уличен продавач. Но очевидно тя държеше на онова, което ми беше написала; нито я виждах, нито я чувах, затова реших, че дори е стигнала дотам да си извади ключ за входната врата. Както и да е, тя вече не ми звънеше. Това ми липсваше. Дните се нижеха един подир друг и аз започнах да изпитвам към нея някаква необяснима неприязън, сякаш ме бе изоставил най-близкият ми човек. Обзе ме чувство за нервна самота, която обаче не ме караше да потърся по-отдавнашните си приятели: сега те ми изглеждаха блудкави като диетични храни. Към сряда мислите за Холи, за „Синг-Синг“ и Сали Томейто, за живота, в който мъжете дават на дамите по петдесет долара за тоалетната, вече така ме преследваха, че не можех да работя. Същата вечер пуснах в пощенската й кутия бележка: „Утре е четвъртък.“ Следващата сутрин ме възнагради с второ писъмце с детския почерк: „Жив да си, че ми напомни. Можеш ли да се отбиеш довечера на чашка — към шест?“
8
Хиляди целувки. — Б. пр.