Закуска в „Тифани“

— Насадила съм се долу с един ужасен човек — каза тя, като прекрачи от противопожарната стълба да влезе в стаята ми. — Искам да кажа, много е миличък, когато не е пиян, но започне ли да се налива — звяр! Най мразя мъжете да хапят — тя смъкна трикотажната роба от рамото си, за да ми покаже какво става, когато мъжът вземе да хапе. Не носеше нищо под робата. — Съжалявам, ако съм ви стреснала. Но онзи звяр стана невъзможен и аз просто се измъкнах през прозореца. Сигурно мисли, че съм в банята, не че давам пет пари какво мисли, дяволите да го вземат. Ще капне и ще заспи — божичко, как няма да заспи, като преди вечеря обърна осем мартинита, а с виното, дето го изпи после, може да се измие цял слон. Вижте какво, спокойно можете да ме изхвърлите, ако искате. Не е малко нахалство да нахълташ така в чужда стая. Но навън беше адски студено. Пък и тук изглеждаше тъй уютничко. Приличате на брат ми Фред. Обикновено спяхме четиримата заедно, но само той ми позволяваше да се сгушвам до него в студените нощи. Между другото, имате ли нещо против да ви наричам Фред?

Вече беше влязла окончателно в стаята ми и ме разглеждаше с вперени в мене очи. По-рано не я бях виждал без тъмните очила и сега ми стана ясно, че те са с диоптър, защото без очилата тя присвиваше очи като бижутер оценител на скъпоценности. Големи очи, зеленикавосини, изпъстрени с кафяви точици, многоцветни като косата й — и също като косата й те излъчваха топла светлина.

— Сигурно ме мислите за много нагла. Или tres fou6.

— Ни най-малко.

Тя изглеждаше разочарована.

— Да, мислите го. Всички го мислят. Нямам нищо против. Дори е много удобно — седна на едно от паянтовите кресла с червен плюш, сви крака и огледа стаята с още по-присвити очи. — Как живеете тук? Та това е стая на ужасите.

— О, с всичко се свиква — казах аз, ядосан на самия себе си, тъй като всъщност се гордеех с обиталището си.

— Не и аз. Никога с нищо не свиквам. Който свиква с едно или друго, все едно че е вече мъртъв — Критичният й поглед отново обходи стаята. — Какво правите тук по цял ден?

Посочих масата, затрупани с листове и книги:

— Пиша.

— Винаги съм мислила, че писателите са старци. Е, Сароян, разбира се, не е стар. Видях го веднъж на едно парти, изобщо не е стар. Всъщност — умисли се тя, — ако се обръснеше… Ами Хемингуей стар ли е?

— Четиридесет и няколко, струва ми се.