Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Зеф завъртя глава, от брадата му излетя облак прах.
— Съвсем не — каза той. — Махсим той нарича себе си, а апашкия жаргон не го разбира. Така че не е наш.
— Сигурно е дегенерат — предположи началник-караула.
Господин ротмистърът го изгледа студено.
— Гол — развълнувано обясни началник-караула, отстъпвайки към вратата. — Разрешете да напусна!
— Вървете — каза господин ротмистърът. — Пратете някого да повика щаб-лекаря господин Зогу… Къде го хванахте? — обърна се той към Зеф.
Зеф доложи, че тази нощ със своя отряд той е прочиствал квадрат 23/07, унищожил четири самоходни „балисти“ и една установка с неизвестно предназначение, при взрива на която загубил двама души и всичко било наред. Към седем часа сутринта при неговия огън излязъл по горското шосе този неизвестен. Те го забелязали отдалеч, следили го, скрити в храстите, после избрали удобен момент и го пленили. Зеф първо го взел за беглец, после решил, че е дегенерат и вече съвсем се наканил да стреля, но размислил, защото този човек… Тук Зеф, затруднен, размърда брадата си и приключи:
— Защото ми стана ясно, че този човек не е дегенерат.
— И откъде ви стана ясно това? — попита господин ротмистърът, а задържаният неподвижно стоеше, скръстил ръце върху могъщите си гърди и поглеждаше ту към него, ту към Зеф.
Зеф каза, че ще му е доста трудно да обясни.
— Първо, този човек от нищо не се страхуваше и от нищо не се страхува въобще. После — той свали чорбата от огъня и изяде от нея точно една трета, съвсем по другарски, а преди това викаше, явно чувствуваше, че сме наблизо. После: искаше да ни нагости с гъби. Гъбите бяха отровни, ние не ги ядохме и на него не позволихме, но той все напираше да ни нагости — изглежда, в знак на благодарност. После: както е добре известно, нито един дегенерат по способностите си не превъзхожда нормалния човек. А този по пътя ме измъчи съвсем; през повалените дървета вървеше като по равно място, прескачаше рововете и после ме чакаше от другата страна, а на всичко отгоре, кой знае защо, дали от юнащина, ме вдигаше на ръце и тичаше с мен по стотина крачки…
Господин ротмистърът слушаше Зеф, демонстрирайки с целия си вид най-дълбоко внимание, но когато Зеф замълча, той рязко се обърна към задържания и от упор излая на хонтийски:
— Вашето име? Чин? Задача?
Гай се възхити от ловкия прийом, обаче задържаният явно не разбираше и хонтийски. Той отново показа великолепните си зъби, потупа се по гърдите и каза: „Махсим“, бутна с пръст каторжника и каза: „Зеф“, а после заговори бавно, с големи паузи, като посочваше ту тавана, ту пода, ту описваше кръгове около себе си. На Гай му се струваше, че долавя в тази реч отделни познати думи, но те нямаха нищо общо с въпроса. Когато задържаният млъкна, обади се капрал Варибобу.
— Според мен това е един ловък шпионин — заяви старата мастилница. — Трябва да доложим на господин бригадира.
Господин ротмистърът не му обърна внимание.
— Свободен сте, Зеф — каза той. — Проявихте усърдие, това ще ви се зачете.
— Премного благодаря, господин ротмистър! — излая Зеф и вече се обръщаше, за да излезе, когато задържаният внезапно издаде тихо възклицание, наведе се през бариерата и хвана пачката чисти бланки, лежащи на масата пред капрала.
Варибобу се изплаши до смърт (и това ми било капрал!), отскочи и запрати писалката си по дивака. Онзи ловко я хвана във въздуха, приседна право на бариерата и започна да драска нещо върху бланката, без да обръща внимание на Гай и Зеф, които го бяха хванали.
— Остави! — изкомандува господин ротмистърът и Гай с удоволствие се подчини: да удържиш този мургав звяр беше все едно да се опиташ да спреш танк, като го хванеш за веригата.
Господин ротмистърът и Зеф застанаха от двете страни на задържания и гледаха какво чертае.
— Според мен това е схема на Света — неуверено каза Зеф.
— Хм… — отзова се господин ротмистърът.
— Да, разбира се! Ето, в центъра е Световното Светило, това тук е Светът… А тук, според него, се намираме ние.
— Но защо всичко е плоско? — недоверчиво попита господин ротмистърът. Зеф сви рамене.
— Възможно е детско възприятие… Инфантилизъм… Ето, вижте! Показва как е попаднал тук.
— Да, възможно е… Чувал съм за такова безумие…
Гай най-сетне успя да се промъкне между гладкото твърдо рамо на задържания и грубата воняща на пот куртка на Зеф. Рисунката, която видя, му се стори направо смешна. Така децата-първокласници изобразяват Света: в средата малко кръгче, изобразяващо Световното Светило, около него голяма окръжност, обозначаваща Световната Сфера, а на окръжността тлъста точка, към която само да нарисуваш ръчички и крачета и ще се получи: „това е Светът, а това съм аз“. Дори Световната Сфера този нещастен луд не може да изобрази като правилна окръжност, получи му се някакъв овал. Ясна работа, ненормален… И на всичко отгоре нарисува пунктирна линия, водеща изпод земята към точката: ето, значи, как е попаднал тук.