Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
… Но какво е това? Той не пее, а стои, облегнат на бариерата, върти глупавата си мургава глава, върти очи и все се хили, все се зъби… На кого се зъбиш, мръснико? О, как искам да се доближа до теб с тежка крачка, и с всички сили, с железен юмрук да те фрасна по това гнусно бяло зъбене… Но не бива, не бива, това е недостойно за легионера, та тоя е просто луд, жалък инвалид, истинското щастие не му е достъпно, той е сляп и нищожен, жалка развалина… А рижавият бандит се е свил в ъгъла от непоносима болка… Каторжнико, престъпна мутро, ставай, гадино! Стой мирно, когато легионерите пеят марша си! И по главата, по главата, по наглите рачешки очички… На ти! На ти!
Гай отблъсна каторжника, тракна с токове и се обърна към господин ротмистъра. Както винаги след пристъпа на възторжена възбуда нещо звънеше в ушите, светът сладко плуваше и се поклащаше пред погледа.
Капрал Варибобу, посинял от напъване, слабо кашляше и се държеше за гърдите. Господин щаб-лекарят, изпотен и почервенял, пиеше жадно направо от гарафата и вадеше от джоба си носна кърпа. Господин ротмистърът се мръщеше, като че ли искаше да си спомни нещо. До прага като мръсна купчина карирани парцали едвам мърдаше рижият Зеф. Лицето му беше разбито, той се давеше с кръв и леко стенеше през зъби. А Мах-сим вече не се усмихваше. Лицето му застина, стана съвсем обикновено човешко лице, и с неподвижни кръгли очи той гледаше Гай.
— Редник Гаал… — дрезгаво каза господин ротмистърът. — Е-е, какво исках да кажа… Чакайте, Зогу, оставете ни поне една глътка…
Глава трета
Максим се събуди и веднага почувствува тежест в главата си. В стаята беше душно — през нощта пак бяха затворили прозореца. Впрочем, от отворен прозорец нямаше голяма полза. Градът е прекалено близо, през деня над него ясно се вижда сивокафява шапка от отвратителни изпарения, които вятърът гони насам, не помага нито разстоянието, нито петият етаж. „Сега да вземеш йонен душ — мислеше Максим, — да изтичаш гол в градината, но не в тази — калпава, полуизгнила и сива, от сажди — а в нашата, някъде около Гладбах, на брега на сребристия Нирс, да потичаш петнайсетина километра около езерото, после да го преплуваш, двадесетина минути да попълзиш по дъното, за да си поупражниш белите дробове; да полазиш между хлъзгавите подводни камъни…“
Той скочи, разтвори прозореца, показа се под ръмящия дъждец, дълбоко пое влажния въздух; задави се — в него имаше много излишни неща, а дъждовните капки носеха метален вкус. По автострадата със съскане и свирене летяха коли. Долу под прозореца жълтееха мокри листа, на високата каменна ограда нещо блестеше. Из парка се разхождаше дребен човечец с мокро наметало и събираше накуп окапалите листа. През пелената на дъжда смътно прозираха тухлените постройки на някакъв завод край града. Както винаги от двата комина лениво изпълзяха и се стелеха над земята дебели струи отровен дим.
Задушен свят. Неблагополучен, болезнен. Целият някакъв неуютен и кисел — като онова административно помещение, където хората със светли копчета изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, започнаха да крещят до пресилване и Гай, толкова симпатично и красиво момче, съвсем неочаквано преби до кръв червенобрадия Зеф, който дори не се съпротиви… Неблагополучен свят… Радиоактивната река, нелепият железен дракон, мръсният въздух и нечистоплътните пътници в онази тромава триетажна желязна кутия на колела, изпускаща синкав дим… И още една дивашка сцена — когато някакви грубияни с кискане и жестове разплакаха една стара жена и никой не се застъпи за нея, всички в натъпкания вагон гледаха настрани, само Гай скочи, блед от злоба или може би от страх, кресна им нещо и те се махнаха… Пък и самият Гай, явно добър, симпатичен човек, понякога изведнъж изпадаше в необяснима ярост, бясно спореше със съседите си в купето, гледаше ги като звяр, после също така внезапно изпадаше в необяснимо униние. И всички останали се държаха така. С часове седяха напълно спокойно, тихо разговаряха, дори се смееха и изведнъж някой започваше да спори със съседа си, онзи нервно се озъбваше, околните, вместо да ги успокоят, се включваха в разправията, скандалът се ширеше — и ето, вече всички крещят един на друг, заплашват, блъскат се, някой се катери през главите на другите, размахва юмруци, някого държат за яката, децата реват, възрастните раздразнено им късат ушите. После всичко стихва, всички се цупят, разговарят без желание, не се гледат… А понякога скандалът се превръща в нещо съвсем непристойно: изцъклени очи, червени петна по лицата, гласовете се издигат до яростно квичене, някой истерично се киска, някой пее, някой се моли, вдигнал към небето треперещи ръце… Лудница.