Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Прекрасно! — извика господин щаб-лекарят и се плесна по бедрата.
А лудият не спираше. Този път той рисуваше не животно, а явно някакъв апарат, приличащ на голяма прозрачна мина. Вътре в мината той много ловко изобрази седящо човече, почука по човечето с пръст, после със същия пръст се почука по гърдите и произнесе:
— Мах-сим.
— Такова нещо той може да е видял при реката — каза безшумно приближилият се Зеф. — Такова нещо ние взривихме снощи. Но виж, чудовищата…
Той поклати глава.
Господин щаб-лекарят сякаш за пръв път го забеляза.
— А, професоре! — извика той с преувеличена радост. — Абе гледам аз, че нещо вони в канцеларията. Ще бъдете ли така любезен, колега, да изказвате мненията си от ей онзи ъгъл? Много ще съм ви задължен…
Варибобу се захили, а господин ротмистърът строго каза:
— Застанете до вратата, Зеф, и не се забравяйте.
— Е, добре — каза господин щаб-лекарят. — И какво мислите да го правите?
— Зависи от вашата диагноза, Зогу — отвърна господин ротмистърът. — Ако е симулант, ще го предам на прокуратурата, там да се оправят А ако е луд…
— Той съвсем не е симулант, Тоот! — с голям подем произнесе господин щаб-лекарят. — И съвсем няма какво да прави в прокуратурата. Но знам едно място, където много ще се заинтересуват от него. Къде е бригадирът?
— На трасето.
— Впрочем, това не е съществено. Нали вие сте дежурен, Тоот? Пратете този интересен юначага на следния адрес…
Господин щаб-лекарят се настани на бариерата, закри се от всички с рамене и лакти и написа нещо на обратната страна на последната рисунка.
— И какво е това? — попита господин ротмистърът.
— Това ли? Едно учреждение, Тоот, което ще ви бъде много благодарно за вашия луд. Гарантирам ви.
Господин ротмистърът неуверено повъртя в ръце бланката, после отиде в ъгъла и повика господин щаб-лекаря. Известно време разговаряха полугласно така, че се чуваха само отделни реплики на господин Зогу: „Департаментът на пропагандата… ще го пратите с пълномощник… Не е толкова секретно! Ще му заповядате да забрави… Дявол да го вземе, хлапакът все едно нищо не разбира!“
— Добре — каза най-сетне господин ротмистърът — Пишете съпроводителен документ. Капрал Варибобу!
Капралът се приповдигна.
— Пътните документи на редник Гаал готови ли са?
— Тъй вярно!
— Впишете в тях подконвойния Махсим. Редник Гаал!
Гай скочи и чукна с токове:
— Слушам, господин ротмистър!
— Преди да се явите на нова служба в столицата, предайте задържания на адреса, написан тук. След изпълнение на задачата, предайте листчето с адреса на дежурния офицер на новото място. Адреса забравете. Това е последната ви задача, Гаал, и сигурен съм, вие ще я изпълните така, както подобава на истински легионер.
— Ще бъде изпълнено! — извика Гаал, обхванат от неописуем възторг.
Гореща вълна от замайващо упоение го заля, подхвана го и го понесе към небето. О, сладки мигове на възторг, незабравими минути, когато ти порастват крила, минути на ласкаво презрение към всичко грубо, материално, телесно… Минути, когато жадуваш заповедта да те слее с огъня, да те хвърли в огъня, в редовете на дивите орди, срещу милиони куршуми, и това ще бъде още по-сладко, възторгът ще те ослепи, ще те изгори! О, огън! О, пламък! О, ярост! И ето, ето, той става, този снажен, силен красавец, гордостта на бригадата капрал Варибобу, като огнен факел, като статуя на славата и верността, той ни дава тон и всички ние подхващаме като един:
Всички пеят — блестящият господин ротмистър Тоот, образец на легионер, образец на образците, за когото искаш още сега, под звуците на марша, да дадеш живота си, душата си, всичко! И господин щаб-лекарят Зогу, образец на милосърден брат, груб като истински войник и ласкав като майчина ръка… И нашият, наш до мозъка на костите си капрал Варибобу, стар войник, ветеран, побелял в битките… О, как блестят копчетата и нашивките по неговия протрит заслужил мундир, за него няма нищо освен службата, нищо!