Уравнения на живота

Дочу: „Какво му е, по дяволите, на този?“ и „Какво ще правим?“

Не бяха умни. Не можеха да покрият дори стандартите на бившия шеф на Петрович. Той отново се изправи с усилие на лакти и премига в отговор на глупостта им:

- Наистина! Най-добре ще е да се омитате вече. Хайде!

Внезапният поток от електричество към сърцето отново го повали. За четвърти път. Досега не му се беше случвало. Проблясъците пред очите му приличаха на ангели в сводестото пространство под покрива.

- Чёрт - прошепна той и забеляза, че никой не се беше помръднал. Събра колкото сили му бяха останали и изсъска: - Вън!

Те започнаха да отстъпват и първоначално предпазливите им движения бързо се превърнаха в бягство презглава. Изхвърчаха навън на дневна светлина и там бяха покосени.

При първия изстрел монахинята просна девойката, като я препъна с крак, и се хвърли да затули Петрович. Касинката закри лицето му и запуши устата му. Той не можеше да диша, но понеже тя се беше отпуснала с пълна тежест върху ребрата му, нямаше и смисъл да опитва.

Тя дори беше успяла да затисне ръцете му, така че и да искаше, не би могъл да я оттласне. Беше безпомощен да се спаси; от всички възможни глупави начини да си отиде щеше да бъде премазан от монахиня.

Тътенът от изстрели продължи по-дълго, отколкото обичайно беше необходимо. Някой определено се опитваше да се докаже, докато Петрович кротко се задушаваше.

Изведнъж всичко утихна и след кратка пауза, която почти му коства живота, монахинята повдигна глава. Касинката и се изви на една страна и той успя да поеме шумна глътка въздух.

Изкашля се и отново напълни дробовете си. Въздухът имаше вкус на прах, барут и кръв.

- Не мърдай оттук - каза тя, без да осъзнава, че Петрович нямаше друг избор, освен да й се подчини.

Някакви фигури си проправиха път през мъглата и прескочиха простреляните тела на двамата мъртви мъже.

Новодошлите също имаха оръжия - дългоцевни автомати, от чиито дула още се виеше дим. Носеха ги с лекота - като работници, които знаеха, че са си свършили работата за деня.

-Госпожице Соня ? - каза единият, мъж джобен размер с бръсната глава.

Той пристъпи извън разнасящия се облак и огледа тъжно наоколо.

- Тук съм - каза девойката.

Тя се изправи от пода и си подръпна полата.

- Да вървим - каза мъжът. - Баща ви се притеснява за вас.

Той изтупа парченце пластмаса от сакото си на рамото, докато изчакваше. Останалите от групата му се появиха зад него. До последния мъж - а те всичките бяха мъже - бяха японци.

-Готова съм. - Тя се запъти към вратата, а охраната я наобиколи.

Спря се на изхода и се обърна да погледне единствените други хора, които й бяха помогнали тази сутрин. Лицето и се изкриви и тя се върна назад. Приведе се към тях и на Петрович му се стори странно, че прическата й се оправи без никакво усилие от нейна страна.

-Госпожице Соня ? Полицията ще е тук всеки момент. Понастоящем би било най-добре да я отбягваме.

Тя вдигна ръка по начин, който показваше, че сега тя командва.