Уравнения на живота
- Автор: Morden Simon
- Серия: Метрозоната #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-149-6
- Переводчик: Петя Митева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Уравнения на живота». Краткое содержание книги:
Но когато се натъква на отвличане, той действа, без да се замисли. Преди да успее да се спре, спасява дъщерята на най-опасния човек в Лондон.
И очевидно: СПАСЯВАНЕ НА МОМИЧЕ = ДА СЕ НАМЕСИШ.
Така че сега уравнението на живота на Петрович изглежда все по-сложно:
РУСКИ ГАНГСТЕРИ + ЯКУДЗА + НЕЩО, НАРЕЧЕНО НОВИЯТ МАШИНЕН ДЖИХАД = ЕДИН МЪРТЪВ ПЕТРОВИЧ.
Но Петрович има план (той винаги има план), само не е сигурен, че този е добър.
От противоположната посока се зададе жена, идваше откъм една от сградите и срещу човешкия поток. Смелостта й привлече вниманието му. Тя пресече площада, като отблъскваше хората с невидимо поле от страх и почит. За времето, което отне на Петрович да се потътри още двайсет метра, сред облак от коприна и парфюм тя вече беше изминала с твърда крачка петдесет.
Той си помисли, че сигурно има някой с нея. По извърнатите погледи на подминаваните от нея личеше, че не само той го мислеше. Жената... момичето... не, не можеше да реши кое -трябваше да има свита със себе си, очила, слушалки, нещо издуто под якетата им, разни джаджи. Нямаше никой като нея, но и нямаше никой с нея.
Щяха да се сблъскат. Тя вървеше, сякаш точно това искаше, и очакваше пътят пред нея да се отвори, докато не остана по-малко от метър разстояние. Тя погледна изпод черния си асиметричен бретон и видя кипящата човешка маса пред себе си.
Поколеба се и изгуби равновесие, сякаш преди не беше виждала такава гледка. Петрович се опита да забави крачка, установи, че не беше възможно. Беше понесен напред, а тя само погледна през него, докато минаваше пред нея. Той запази спомена за колебливия поглед на леко дръпнатите й очи.
Изведнъж - глупаво - той тръгна назад. За момент не можеше да разбере защо, понеже тълпи като тази, с която се движеше, имаха своя инерция: те вървят, а ти вървиш с тях.
Някакъв гръден кош го избута встрани, все едно не беше нищо повече от въртяща се врата. Протегна се ръка и дебели розови пръсти хванаха за рамото жената.
Мъжът, на който принадлежаха гръдният кош и ръката, я вдигна във въздуха и тръгна към бордюра, като си проправяше път през тълпата, сякаш беше вода до кръста. И някак си Петрович беше повлечен от вълните, разлюлели морето от хора. Той се опитваше да се отскубне, като се дърпаше насам-натам, но се оказа безмилостно понесен към чакащ автомобил с отворена задна врата и затъмнени стъкла.
Знаеше какво е това. Познаваше го съвсем отблизо. Познаваше го, защото го беше виждал от другата страна.
Отвличаха я. Тя носеше маската, на нямо неразбиране, която всеки момент можеше да се превърне в сляпа ярост.
Той чакаше и чакаше, а тя така и не реагира.
Бяха при колата, имаше фигури вътре: две отпред, друга отзад, тези хора се бяха вторачили в него, чудеха се какво е, по дяволите, това момче, прекалено нескопосано или прекалено глупаво, та не се дръпне.
Стероидно напомпаният искаше той да се махне: Петрович му препречваше пътя. Той вдигна свободната си ръка да го перне, удар, който щеше да го прекатури и да го просне в безсъзнание и окървавен.
Петрович инстинктивно се наведе и ръката само леко закачи темето му. Като погледна нагоре, той забеляза единствената уязвима точка в цялата мускулеста маса. Обаче трябваше да избяга, да отстъпи назад, да се сниши. Не беше за него такава битка.
Но неволно сви юмрук, насочи кокалчетата на пръстите си и ги заби с все сила в непредпазената адамова ябълка.
Жената се свлече до Петрович, подпряла ръце на мръсната настилка.
Последна възможност. Сега трябваше да се врътне и да избяга, да изчезне в навалицата. Тя да се спасява сама оттук нататък.
Петрович протегна ръка и нейната се шляпна в неговата, длан в твърда длан.
Мобилизираха се - не обратно към бляскавите кули на Грийн Парк. Пътят нататък беше блокиран от прекалено много хора и от здравеняка, който се давеше и се държеше за гърлото. Той я изтегли на платното покрай задницата на колата и по улицата срещу движението - защото онази кола не можеше да направи обратен завой. Подръпваше я подире си като в упражнение с ленти, а краката му тичаха в такт с нейните, та двамата да се промушват ребром и да избегнат страничните огледала, които се насочваха право към диафрагмите им. Ревяха клаксони, гуми пищяха предупредително, за да избегнат сблъсъка, шофьори тропаха по прозорците си и движеха устни в беззвучни ругатни.
Зад тях светофарът се смени. Движението замръзна и Петрович прескочи капака на една кола, за да стигне до избелялата линия, която бележеше средата на пътя. Возилата в обратното движение бяха като стена от стъкло, отразяваща страха им във всяка гладка повърхност.
Той се спря за първи път откакто... откакто се беше въвлякъл в нечия чужда лудост, и се зачуди какво ли, чёрт, си мисли, че прави. Погледна към ръката си и към жената, която все още беше прикрепена към нея и се мъчеше - също като него - да стане колкото се може по-тънка.