Смъртта на една марионетка [bg]

— Автобусите тръгват в седем… Полегни някъде — посъветва я младият мъж. После изпита съжаление към нея, нямаше защо да се съмнява в това. Тя изглеждаше направо втрещена. — Ако зависи от мен, скъпа… — винаги казваше така, помагаше им да се почувстват по-добре. И на него му помагаше да се чувства по-добре, ако става въпрос. — Или да ти извикам такси.

— Такси. — Диърдре не питаше, просто повтори думата като дете, което си учи урока. Опита се да мисли. Механизмът на паметта й (както всичките й други психически и физиологически функции) беше престанал да действа. Таксито означава пари. Внимателно прерови всичките си джобове. Нямаше пари. С големи усилия се напъна да извика спомен на празния екран в съзнанието си. Видя се да бяга от „Латимър“. Беше облякла палтото си, а ръцете й бяха празни. Значи чантата й сигурно е останала в театъра. Следователно (събра вежди и се напрегна да измисли какво да направи), ако вземе такси, шофьорът ще трябва да изчака пред театъра, докато тя отиде да си вземе чантата и после ще му плати, за да я откара у дома. Лицето на Диърдре посивя от изтощение, докато обмисляше подробностите на този прост план, но накрая реши, че няма недостатъци и може да се осъществи.

— Да — кимна тя, — такси.

— Ще ви таксуват двойно — предупреди я момчето на рецепцията, докато весело набираше номера. — След дванайсет часа… нали знаете.

Диърдре отклони предложението да си почине на едно канапе, докато чака колата. Струваше й се, че седне ли веднъж, ще се килне и никога няма да стане. Чудеше се как въобще все още успява да се държи на краката си. Като че ли, бяха от натрошени порцеланови парчета, несигурно залепени едно за друго. Таксито дойде почти веднага. Шофьорът, мъж на средна възраст, изгледа Диърдре с известна тревога.

А тя наистина си представляваше тревожна гледка: лицето — мъртвешки бледо, очите — потъмнели и широко отворени, с дълбоки черни сенки; влажните й дрехи — наплескани с кални петна, и на всичкото отгоре си беше загубила едната обувка. Да не говорим, че беше и без чанта (нямаше начин таксиджията да не го забележи). Този факт, в съчетание със странния й външен вид (взе я за хипарка), съвсем естествено събуди у него подозрението дали ще си получи скоро парите за пътуването. Но след като го увериха в обратното, той й предложи да се облегне на ръката му и двамата излязоха от сградата.

— Животните се таксуват отделно — уведоми я шофьорът, когато стигнаха до колата.

— Какво?

— Това е ваш’то куче, нали? — И мъжът вирна брадичка към едно пале, което беше чакало търпеливо пред главния вход и сега припкаше край тях.

— О… — Диърдре се поколеба, загледана в животинчето. Трябваше да се опита да обясни, че не знае откъде се е взело, кой е собственикът му и причините, поради които сега е с тях, но това беше непосилна за нея задача и тя просто каза: — Да.