Признаци на живот [bg]

— Добре. Струва ми се, че ви разбирам — каза Мариса, но тонът й говореше, че изобщо нищо не разбира. — Благодаря ви за всичко.

Двамата се изправиха и си стиснаха крепко ръцете.

— Желая ви много късмет! — продума Тристан.

Мариса излезе под знойното слънце и се отправи към колата си, потънала отвътре и отвън в прах. Седна зад волана, запали мотора и напусна Уилмингтън, като пое обратно към Уиндора.

Никак не се радваше на предстоящия дълъг път. Мислите й се връщаха към всичко, разказано от Тристан, и тя започна да се страхува за живота си. Не знаеше откъде може да я сполети нещастие. Не знаеше какви хора могат да я преследват. Опасността можеше да се появи всеки момент.

Тъкмо в този миг, сякаш да се потвърдят опасенията й, тя усети едва доловими вибрации. Помисли, че става нещо с колата, и огледа всички уреди върху таблото, но там всичко бе в изправност. Скоро лекото бръмчене се превърна в страшен рев на мотори. Обхваната от паника, тя стисна здраво волана, осъзнала, че трябва да стори нещо, и то много бързо. Натисна спирачката и изви волана рязко наляво. Колата се хлъзна и наклони на една страна, готова всеки миг да се претърколи. В същия момент мощен мотор затрещя над главата й и самолет едва не докосна колата, само на около три-четири метра от покрива й. Мариса разбра, че убийците на Уенди бяха открили и нея по някакъв начин. Сега ще скалъпят някакъв инцидент, та да я ликвидират.

Моторът на колата бе угаснал. Мариса се мъчеше отчаяно да го запали. Тя виждаше как самолетът се издига и се връща обратно. Най-после моторът запали. Самолетът беше почти над нея. Малко напред се виждаше голямо акациево дърво. Мариса си внуши, че ако стигне до него, ще получи известна защита. Извъртя волана надясно и настъпи здраво педала за газта. Колата подскочи напред. Самолетът се понесе на около три метра над земята. Налетя право към колата и в последната секунда се вдигна рязко нагоре. Автомобилът потрепери като разтресен от гръм.

Мариса натисна отново педала и за секунди само се намери под акацията. А самолетът връхлиташе пак. Той се спусна успоредно на пътя и колелата му докоснаха земята. Силното бучене се превърна в глухо ръмжене. Едва тогава Мариса разпозна двумоторния самолет. Вътре седеше Тристан Уилямс. Моторите спряха и Тристан скочи от кабината на земята. Насочи се към колата и извика:

— Мариса Блументал! Представете си, да ви срещна точно тук!

— Изплашихте ме до смърт! — пламна тя.

— И си го заслужавахте! — отговори той със същата разпаленост, а след това се усмихна. — Вероятно и аз съм се побъркал до известна степен, но исках да узнаете, че промених решението си. Може би го правя от задължение към паметта на жена си. Може би го правя от задължение към самия себе си. Но както и да е. Имам да ползвам голяма отпуска и притежавам много пари, така че ще ви придружа и нека видим какво ще стане.

— Наистина ли? Сигурен ли сте?

— Не ме карайте да премислям решението си — усмихна се той, — но при тези обстоятелства не мога да допусна да увиснете сама в Хонконг. Ще се чувствам виновен, ако ви изоставя, а аз вече изпитах твърде много вина през живота си.