Признаци на живот [bg]

Когато стигна до станцията Уилмингтън, прахът скърцаше дори в устата й. Тристан беше вече извън колата и стиснал лекарската си чанта в ръка, се изкачваше по нанагорнището към малка сива къщурка. Тя се затича. За да се изравни с Тристан, се наложи на всеки негови две крачки да прави по пет.

— Трябва да разговаряте с мен — настоя тя, когато стана ясно, че той възнамерява да не й обръща никакво внимание. — Много е важно!

Тристан спря рязко и заби раздразнен поглед в нея.

— Не изпитвам никакъв интерес да разговарям с вас. Освен това ме чакат пациенти, включително малко момиченце, а аз мразя педиатрията.

Мариса отметна прашната коса от челото си и се взря упорито в лицето му. Сега видя, че очите му са сини.

— Аз съм педиатър и може би ще ви помогна.

— Педиатър, а? — вгледа се той в нея. — Това може да се окаже изключително полезно. Не бих се отказал от тази помощ, особено като знам как съм с педиатрията.

Пациентчето беше осеммесечно момиченце с тежко заболяване. Имаше висока температура, кашлица и носът му течеше. Детето плачеше, когато Мариса и Тристан влязоха. Мариса се зае веднага да прегледа най-подробно детето, докато Тристан и разтревожената майка я наблюдаваха. След няколко минути Мариса каза:

— Без всякакво съмнение, морбили. — Тя показа на Тристан малките белезникави петна в устата на бебето, зачервените му очички и лекия обрив, започнал да избива по челцето му.

— Какво следва да сторим? — запита той.

— Незабавно да свалим температурата. Но ако започнат да се появяват усложнения, детето трябва да се откара в болница. Това ще бъде ли възможно?

— Разбира се, можем да го прехвърлим със самолета до Чарлвил, а ако се наложи, и в Брисбейн.

— Хиляди благодарности за помощта — каза Тристан, когато напуснаха къщата, отправяйки се към следващия пациент.

— Сигурна съм, че щяхте да се справите и без мен — отвърна Мариса. Искаше й се да каже още нещо, но интуитивно се въздържа.

Мариса му помогна при обхождането на останалите пациенти. Те бяха с рутинни заболявания, така че приключиха бързо.

— Струва ми се, че любопитството разбуди по-добрата ми половина — каза той, когато напускаха последната къща. — Какво всъщност ви е накарало да изминете целия този дълъг път, за да ме разпитвате за статия, напълно дискредитирана пред обществото?

— Защото аз самата имам същия синдром, описан от вас — отговори Мариса, като се мъчеше да бъде в крак с него. Насочваха се към мястото за обществено хранене на станцията. — И защото този синдром се появява из цяла Америка, а дори и в Западна Европа. — Искаше й се да го попита направо защо бе включил в статията измислени от него случаи, но се опасяваше, че подобен въпрос ще сложи край на подхванатия този път от него разговор.