Цитаделата на аутарха [bg]

Например технологията, която позволяваше на Баландерс да следи всяка стъпка на хетмана на езерното село, се бе превърнала на прах преди много хилядолетия. Но през еоните на своето съществуване тя сякаш го е омагьосала и така е останала ефективна, макар и да не съществуваше.

По същия начин, всички ние крием в себе си духовете на отдавна изчезнали неща, на погребани градове и изумителни машини. Историята, която веднъж прочетох на Йонас, когато бяхме затворени (с много по-малко страхове и в много по-приятна компания), ясно показваше това. Сега я прочетох отново тук, в зикурата. Авторът е имал нужда от някакво родено в морето чудовище като Еребус или Абая, но в митична рамка, и му дал глава с формата на кораб — единствената видима част от тялото, всичко останало било под водата. Така чудовището било махнато от протоплазмената реалност и се превърнало в машина, както изисквал и ритъмът на мислите на автора.

Докато се забавлявах с подобни спекулации, постепенно разбирах, че Водалус само временно се е настанил в тази древна постройка. Макар че, както казах, лекарят не се появи повече, често чувах забързани стъпки в коридора отвън, а понякога — и една-две извикани думи.

Всеки път в такива случаи долепвах ухо към дъските. Всъщност често ги очаквах и дълго седях до стената с надеждата да дочуя част от някакъв разговор, който да ми даде някаква информация за плановете на Водалус. Докато напрягах напразно слух, не можех да не си мисля за стотиците затворници в нашата тъмница, които сигурно по същия начин са слушали мен, когато носех храната им на Дрот и как трябва да са се мъчели да уловят части от разговорите ни с Текла, понесли се от килията й в коридора и достигнали до ушите им.

А мъртвите? От време на време мислех за себе си почти като за мъртвец. Нима милиони и милиони от тях не са затворени под земята в камери, по-малки и от моята? Не съществува категория в човешката дейност, в която мъртвите да не са многократно повече от живите. Повечето красиви деца са мъртви. Повечето войници, повечето страхливци. Най-красивите жени и най-учените мъже — всички те са мъртви. Телата им почиват в ковчези, в саркофази, под сводове от груб камък, навсякъде под земята. Духовете им витаят в нашите умове, ушите им са притиснати от вътрешната страна на челата ни. Кой знае колко внимателно слушат те нашите разговори и каква дума чакат?