Да вярваш в чудеса [bg]

— Добър вечер, Буфърд — кимна Котън на един от мъжете, който излезе пред групата с шапка в ръка.

Котън познаваше Буфърд Роуз като неуморен земеделец от стар местен род и почтен, набожен човек. Фермата му бе малка, но той я управляваше умело. Не беше чак толкова стар като Луиза, но отдавна се бе сбогувал със средната възраст. Сега гледаше вехтите си обувки и не отваряше уста да проговори. Котън погледна останалите мъже, на повечето от които бе помагал по разни правни проблеми, най-често свързани със завещания, имотни документи или данъци.

— Май сте си наумили нещо — подкани ги той.

— Онези от мината посетиха всички ни, Котън — каза Буфърд. — Говореха за земята. Да я продадем, значи.

— Чух, че предлагали добри пари — каза Котън.

Буфърд нервно се озърна към останалите мъже и впи пръсти в периферията на шапката си.

— Да, ама още не е опряло дотам. Нали разбираш, не щат да ни купят земите, ако не продаде и Луиза. Било свързано с газовите находища и тъй нататък. Аз не разбирам от тия работи, ама така разправят.

— Добра реколта имаше тая година — каза Котън. — Земята беше щедра към всички.

— Ами догодина? — обади се един мъж, който беше по-млад от Котън, но изглеждаше с десетина години по-стар. Котън знаеше, че е местен фермер трето поколение и в момента не изглеждаше особено доволен от този факт. — Една добра година не оправя три лоши.

— Защо не иска да продава Луиза, Котън? — попита Буфърд. — Тя е по-стара дори и от мен, дето вече съм грохнал, пък мойто момче не ще да копае земята. И за деца има да се грижи, и оназ болна жена й е на врата. Направо не проумявам защо се опъва.

— Тук е нейният дом, Буфърд. Както и твоят. И няма какво толкова да проумяваме. Тъй е решила. Трябва да го приемем.

— Не можеш ли някак да я уговориш?

— Вече е взела решение. Съжалявам.

Мъжете го гледаха мълчаливо и личеше, че нито един не е доволен от този отговор. После те му обърнаха гръб и си тръгнаха, оставяйки на стъпалата един твърде смутен адвокат.

Оз бе донесъл ръкавиците и бейзболната топка. Започна да си я подхвърля най-напред с Лу, после с някои от момчетата. Мъжете гледаха зяпнали подвизите му и казваха, че такава ръка досега не са виждали. После Лу се натъкна на група деца, които разговаряха за смъртта на Даймънд Скинър.

— Тъп като муле е бил да се гръмне така — заяви едно непознато бузесто момче.

— Да влезе в мина със запален динамит — добави друго. — Божичко, какъв глупак.

— Щото не ходеше на училище — каза едно момиче с тъмна коса на букли, със скъпа широкопола шапка и още по-скъпа дантелена рокличка. Лу разпозна Шарлот Рамзи, чието семейство не обработваше земята, а притежаваше една от малките каменовъглени мини и припечелваше добри пари. — Не е имал акъл да разбере какво става, горкият.

Като чу това, Лу си проби път към средата на групата. Откакто дойде в планината, тя се бе източила и се извисяваше над всички тях, макар че бяха приблизително на една възраст.