Кървава роза [bg]

— Нямам представа за какво говориш.

Бях предположила, че порталът ни е върнал обратно в Академията, ала всъщност това не можеше да е тя. Когато се махнахме от онази планинска поляна, там беше следобед. Сега се намирахме на открито и наоколо бе тъмно, ала не беше нощ — усещаше се приближаването на зората, приглушена розова светлина си проправяше път по тъмносивото небе.

— Намираме се в Нова Зеландия — обясни Адна. — Където вече е утре сутринта.

— Но когато се върнем във Вейл за нападението, все още ще бъде полунощ на вчерашния ден — допълни Конър.

— Ще ми докараш главоболие — оплаках се аз.

— В това най-много го бива — ухили се Адна.

— Да вървим — обади се Аника. — Останалите ни чакат.

— Къде са? — попитах, когато умът ми започна да се успокоява.

— В лодката — отвърна Адна.

— Още една лодка? — простенах аз.

— Този път пътуването ще е различно — увери ме Конър. — Никакво плуване в края му.

Той ни поведе в развиделяващото се утро, проправяйки си път през гора, каквато никога не бях виждала. Земята под краката ми беше неравна — натрошени скали, които сякаш бавно се превръщаха в пясък. Дървета с остри клони и дебели листа се извисяваха над нас, допълвани от ниски, ала неимоверно гъсти храсталаци.

Когато пътеката се поразшири, а дърветата започнаха да оредяват и да се спускат към просторен бряг, чух как два познати гласа извикаха едновременно:

— Кала!

Рен и Шей се взираха в мен. Седяха гърбом един към друг… и бяха вързани. — Какво, по… — зяпнах ги аз.

Мейсън, който обикаляше около двамата пленници във вълчата си форма, побърза да се преобрази.

— Слава богу! — Той се втурна към мен и ме сграбчи в силна прегръдка. — Толкова се радвам да те видя.

— И аз се радвам да те видя. — Отвърнах на прегръдката му, а после посочих към Рен и Шей, които бяха започнали да се дърпат яростно, борейки се с въжетата. — Какво става?

— Наложи се да ги вържем — каза Адна.

— И да ги охраняваме — добави Мейсън. — Даже след като направих най-сложните възли, известни на човечеството. Дори ухапах Шей веднъж.

— Не ти създавах чак толкова трудности — възрази Шей.

— Напротив.

— Но защо се е наложило да ги вържете? — попитах, докато гледах как Конър извади един нож и започна да реже въжето, което държеше Шей и Рен заедно.

— Изобщо не беше нужно! — Шей се отърси от срязаните въжета.

— Беше, и още как! — Адна сложи ръце на кръста си. — Щяхте да се хвърлите през портала, за да се доберете до нея. И двамата се държахте като идиоти.

— Права е — каза Рен. — Май наистина трябваше да ни вържат.

Шей се ухили.

— О, я млъквай! — Адна изгледа сърдито брат си. — Все още си в списъка ми с хора, на които съм сърдита. Не си мисли, че ще ти се размине, ако се съгласяваш с мен за всичко.