Кървава роза [bg]

Тялото ми беше изтощено, умът — превъзбуден. Нямах представа къде ме водят, нито какво ме очаква, когато пристигнем. Въпреки че исках да се покажа самоуверена, когато колата най-сетне спря, любопитството ми надделя.

— Къде сме?

— На едно ужасно неудобно място, за което приятелите ти настояха. — Ефрон остави чашата с бренди, от която бе отпивал по време на пътуването. — Заслужаваме похвала за сговорчивостта си.

Емил изръмжа тихичко. През целия път насам не бе откъснал поглед от мен. Ясно ми бе, че се опитва да ме сплаши, но така само още повече засили ненавистта ми към него. Когато се измъкна покрай мен, за да слезе от лимузината след Ефрон, аз прошепнах:

— Някой ден ще те гледам как умираш.

Той ми се усмихна, разкривайки острите си зъби.

— Твърде много те е страх да се опиташ да ме убиеш собственоръчно, така ли?

Дори не трепнах, докато му отвръщах с ледена усмивка. Страхът нямаше нищо общо с това. Просто в списъка с враговете на Емил имаше такива, които повече от мен заслужаваха да му отмъстят. Включително баща ми. И Рен.

— Хайде, Кала — подкани ме Лумин, драсвайки ме лекичко с дългите си нокти.

Излязох от колата и Емил застана до мен, сякаш бе надзирател в затвор, докато двамата Пазители се заеха да оправят костюмите си, единият — на „Шанел“, а другият — на „Гучи“. Шофьорът и още един мъж, в които разпознах двама от възрастните вълци на Бейн, слязоха от лимузината и застанаха от двете страни на Пазителите.

Огледах се наоколо, опитвайки се да разбера къде сме. Намирахме се в края на неголяма поляна насред борова гора. В далечината се виждаха планини, където натежали от сняг облаци се виеха около назъбени върхари. Въздухът бе твърде свеж, за да сме близо до града, но не бяхме и някъде около Вейл.

Освен това бяхме оставили бурята зад себе си. Тук ледени снежинки прелитаха покрай нас от време на време, ала нямаше никакъв вятър, а снегът стигаше едва до глезените ни.

В този миг долових движение между дърветата от другата страна на поляната и ето че от гората излязоха няколко фигури и тръгнаха към нас.

Едва не извиках, когато разпознах рошавата кестенява коса и коженото яке. Конър беше жив. Видът му бе достатъчен да ми вдъхне надежда, че мисията в Айдис може би не се бе провалила напълно. Инстинктивно направих крачка напред, ала Емил ме сграбчи за ръката толкова силно, че пръстите му потънаха в плътта ми. Без да обръщам внимание на болката, обходих с поглед останалите от групичката, но не открих онези, които търсех. Двамата, които бих очаквала да застанат начело на операцията по спасяването ми, Шей и Рен, не се виждаха никъде. Нямаше ги и Брин, Мейсън и Нев.

Конър водеше прегърбена фигура, която се препъваше в снега — Лоуган, който изглеждаше в много по-лошо състояние, отколкото последния път, когато го бях видяла. Когато се приближи, забелязах, че устната му е разцепена и подпухнала, а едното му око е насинено.