Кървава роза [bg]

19

Конър ни поведе по острите скали, които се впиваха в лапите ми. Катеренето не беше дълго, но за сметка на това бе изтощително. Трябваше да избягваме дълбоки пукнатини в земята, откъдето във всеки момент и без никакво предупреждение можеше да изригне гореща пара или отровен газ. За разлика от пищната гора на брега, откъдето бяхме дошли, Уакаари бе напълно лишен от живот — струваше ми се, че сме попаднали в някакъв извънземен пейзаж. Макар да спираше дъха, мястото беше прекалено зловещо, за да е красиво — самият му вид сякаш целеше да пропъди нежеланите гости.

— Ето го! — извика Конър и ни даде знак да се приближим.

Бяхме стигнали до място, където склонът изведнъж тръгваше рязко нагоре. Точно пред нас в скалната стена зееше процеп, през който извираше пара, чиито струи се разделяха и танцуваха като копринени панделки, раздвижвани от вятъра.

Когато се приближихме още повече, видях как светлината, която блещукаше в пещерата от другата страна, оцветява парата в сребристи, алени и златни багри, докато тя се издигаше и се разсейваше над главите ни.

Мейсън изтича до отвора в скалата, подуши и притеснено зарови с лапа в земята. Конър повдигна въпросително вежди и Мейсън се преобрази.

— Сериозно ли искате да влезем в това място? — Той се взираше в пещерата. — Вътре мирише на смърт. Ужасна, зловонна смърт.

— Че то има ли друга? — попита Конър.

— Мейсън е прав. — Адна си запуши носа и устата. — Мирише отвратително.

— Какво искате? Да си берете китки или да свършим това, за което сме дошли? — Конър махна към пещерата.

— Наистина ли знаеш какво е „китка“? — разсмя се Адна. — Впечатлена съм.

— Действително е впечатляващо — подхвърли Мейсън. — Колко старовремско от твоя страна. Макар и не особено мъжествено… китки.

Адна сложи ръка върху гърдите на Конър.

— Не го слушай, миличък. Аз все още те намирам за страшно мъжествен.

Конър изруга и се вмъкна в пещерата, сподирен от смеха на Адна.

— Няма ли да намалиш закачките след онова, което той ти каза? — попитах я аз.