Сърца за изгаряне [bg]

Наскоро бях чел някакъв роман от Джон Гришам, озаглавен „Фирмата“, затова очаквах адвокатът на Леля Джо (както и всички адвокати) да се шири в просторна кантора, обзаведена със скъпи махагонови и още по-скъпи кожени мебели, а килимът на пода да е толкова плътен, че да те погълне целия. Вместо това почти бях сигурен, че чувам свистенето на пералните и сушилните отвъд отсрещната стена. Очите ми се спряха на едно оранжево петно, върху което капеше вода от климатика до прозореца. Самият климатик бе огромен и бе подпрян с няколко стари книги.

Усмихнах се на Герди:

— Благодаря ти, че дойде.

Тя се ухили:

— За теб винаги.

Истината бе, че с мен трябваше да бъде Дънк. Г-н Крендал също обеща, че ще дойде. Дънк каза, че няма да може, вчера вечерта, а Крендал ми се обади половин час преди да тръгнем от апартамента:

— Лърлийн звънна и каза, че ще закъснее. Сам съм в закусвалнята и не мога да мръдна никъде. Съжалявам, приятелче.

— Дънк е на работа, нали?

Кимнах.

Ако Герди знаеше с какво си изкарва прехраната Дънк, никога нямаше да се изрази така. Лърлийн се бе обадила и на нея, когато бе разбрала, че ще закъснее — детето ѝ вдигнало температура и тя трябвало да изчака детегледачката. Герди пристигна у нас и тъкмо щеше да почука на вратата, когато излизах. Тя ми се усмихна, каза простичко: „Това не е нещо, което трябва да правиш сам“, хвана ме за ръка и ме поведе, преди да възразя.

Не че щях да възразя.

Бях благодарен за компанията.

Откъм коридора се дочу трясък, последван от тихо изругаване.

— Тес, какво ще кажеш да отделиш малко от ценното си време днес за тези кашони? Може би да попреместиш някой-друг в склада?

— Складът е пълен! — изкрещя секретарката от бюрото си.

— В мазето тогава?

— Не стъпвам там. Сам си ги носи долу.

В стаята влезе мъж с наднормено тегло, облечен с кафяв костюм от туид, с опънати до пръсване от корема му копчета на сакото. Все още се мръщеше на казаното от секретарката, когато бутна вратата и я затвори зад гърба си. Долният ѝ край се закачи за една гънка на килима.

Герди кихна.

— Наздраве — казахме ѝ едновременно.

Мъжът протегна пухкавата си ръка:

— Деуит Матео, адвокат на леля ви. Моите най-искрени съболезнования. Беше чудесна жена. Учехме в една и съща гимназия — „Брентууд“ — навремето. Преди доста годинки, като се замисля. Поддържахме връзка, откак започнах практиката си тук; засякохме се няколко пъти в онази закусвалня. Виждал съм и вас двамата там. Като бях ученик, бях слаб като върлина. Кажете на Крендал, че обвинявам него за това. — Той сграбчи коремчето си, после си разкопча сакото и седна. — Играех баскетбол тогава, можете ли да повярвате… Джоузефин Гарджъри, прекрасна жена — повтори той.