Големите малки лъжи [bg]

Джейн притисна длан към камъчето на шията си.

Нови приятели? Затова ли се чувстваше така? И заради морския въздух?

Може би редовните разходки също помагаха. И двете със Селест започваха да влизат във форма. Бяха толкова щастливи, когато забелязаха, че не се налага да спират да си поемат въздух, когато изкатереха стълбите близо до гробището.

Да, може би се дължеше на физическото натоварване.

Явно през цялото това време бе имала нужда от енергична разходка на чист въздух и целебен камък.

Тя бодна мъфина с вилицата и го поднесе към устата си. Разходките със Селест възвръщаха и апетита ѝ. Ако не внимаваше, отново щеше да напълнее. Гърлото ѝ се сви тъкмо навреме и тя остави вилицата обратно. Е, не беше съвсем излекувана. Все още изпитваше странно усещане към храната.

Но не биваше да обижда прекрасния Том. Взе вилицата и гризна миниатюрна хапчица. Мъфинът беше лек и пухкав, добре се усещаха и всички вкусове, споменати от Том: макадамия, праскова, лайм. Тя затвори очи и почувства всичко: топлината на кафенето, вкуса на сладкиша и вече познатия аромат на кафе и стари книги. Набоде още едно парче, по-голямо, и гребна малко от крема.

— Бива ли го? — Том се наведе над една от съседните маси и започна да я забърсва с кърпа, която извади от задния си джоб.

Джейн вдигна ръка в знак, че устата ѝ е пълна. Том взе книгата, оставена на масата от клиент, и я върна обратно на един от по-високите рафтове. Черната му тениска се измъкна от джинсите и Джейн зърна малка част от гърба му. Просто един съвършено нормален гръб. Нищо забележително. През зимата кожата му бе добила цвят на слабо кафе лате. През лятото ставаше като горещ шоколад.

— Прекрасен е — отвърна тя.

— Ммм? — Том се обърна. В момента бяха съвсем сами в кафенето.

Джейн посочи мъфина с вилицата.

— Просто великолепен. Трябва да го продаваш на по-висока цена. — Мобилният ѝ телефон иззвъня. — Извини ме.

На екрана пишеше „Училище“. Досега от училището я бяха търсили само веднъж заради възпаленото гърло на Зиги.

— Госпожо Чапман? Обажда се Патриша Липман.

Директорката на училището. Стомахът на Джейн се сви.

— Госпожо Липман? Всичко наред ли е? — Ненавиждаше малодушната нотка в гласа си. Маделин разговаряше с госпожа Липман с жизнерадостна, снизходителна фамилиарност, сякаш жената бе изкуфял семеен иконом на преклонна възраст.

— Да, всичко е наред, но бих искала да си уговорим среща възможно най-скоро. Най-добре днес. Около два следобед удобно ли ви е — точно преди да приключат занятията?