Капанът на свободата

— Може и да стане — съгласи се Алисън и продължи с равен глас: — Трябва да направя нещо за драскотините по гърба ти. Водата е мръсна и могат да се инфектират.

Погледнах я и тя срещна очите ми, без да трепне.

— Добре — отвърнах аз и с отчаяни усилия на волята успях да се сдържа да не се засмея.

Тя отиде някъде. Върна се бързо и донесе някаква течност, с която намаза гърба ми. След това седнахме и зачакахме търпеливо «Артина».

Това беше един дълъг и горещ ден. «Артина» закъсня много и се зачудих дали не беше пропуснала Малта и сега да е на път за Албания. Най-накрая пристигна в два и половина и пусна котва далече от брега. Отново спуснаха лодката, но този път се качи само капитанът. Уилър не се виждаше.

Загасих цигарата си.

— Това е — казах аз и затегнах ремъците на водолазния костюм. — Можеш ли да плуваш толкова дълго?

— Да, не се безпокой.

— Само се придържай близо до мен. — Посочих напред. — Няма да плуваме право към нея, а отстрани. Ще заобиколим на около двадесет ярда от кърмата и ще минем от другата страна. Корабът за зареждане може да е там, надявам се да е така, затова си дръж главата приведена.

Бях привързал чилето въже към бедрото си. Дръпнах го, за да проверя дали е прикрепено здраво, и се спуснах във водата. Съмнявам се, че най-доброто място за гмуркане е пристанището — водата е мръсна и съществува постоянна опасност от обезглавяване от минаващите кораби и моторници. Бях избрал едно тихо местенце, където можехме да се спуснем незабелязано.

Гмурнахме се надълбоко още в началото на около двадесет и пет стъпки под водата и чак тогава се отправихме към яхтата. Бях изчислил точно с каква скорост да се движим, за да стигнем за времето, което бях определил. Но трудността идваше от придържането в права линия. От време на време се обръщах и виждах Алисън, която плуваше точно зад мен, малко вляво.

Когато прецених, че сме стигнали мястото, което бях набелязал, махнах на Алисън да спре и да плува в кръг около мен, докато огледам околността. Някъде отгоре се чуваше бумтене и ни затъмни сянката на някакъв кораб, а около нас се образува водовъртеж. Витлата спряха да се въртят, а през водата се чу удар от метални повърхности. Това трябваше да е зареждащият кораб, който се приближаваше до «Артина».

Махнах на Алисън и заплувахме в друга посока. Надявах се никой да не гледа към водата в този момент, за да не видят мехурчетата, които правехме, като минавахме пред корабите. Ние бяхме от страната на зареждащия кораб. Всички бяха залисани в прикрепването на «Артина» към него и ако някой имаше време да гледа към водата, то тази гемия сигурно страдаше от излишък на персонал. Когато застанахме под яхтата, стана по-тъмно и аз поспрях за момент, преди да се хвана за кила на «Артина». Доплувахме до кърмата и аз се залових за острата перка на бронзираното витло, като се надявах, че няма да се намери някой глупак в машинното отделение, който да включи двигателя. Ако трите остриета се задвижеха, щях да бъда смлян на кайма.