Преследване на времето ((Изкуството на свободата))
- Автор: Грънчаров Ангел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преследване на времето ((Изкуството на свободата))». Краткое содержание книги:
нима не е ясно? Той е: нищо, копнеещо по „всичкото“ чрез своето „да бъде“…
Причината за движението на времевия поток и на неотделимата от него субективност, за това никога не прекъсващо и направлявано от дълбок порив за пълнота влечение е непобедимият стремеж към вечното битие (битието винаги е вечно!) чрез бъдещето, чрез чисто човешкото (но в някакъв смисъл и божественото) да бъде, което преодолява неудовлетвореността от настоящето и миналото. Вечност (на гръцки „айон“) произлиза от вечно съществуващо („аей он“), което в екзистенциален план е безсмъртие, а в онтологически — Бог („постоянно пребиваващ в живота“ по определението на Плотин). Затова „изначалните и блажени същности“, както твърди Плотин, „вече са цялото и имат всичко, което като че ли са длъжни да изживеят; те не търсят нищо, вследствие на което за тях не съществува бъдещето“. Човекът, явяващ се по начало екзистенциална непълнота (което именно го кара, екзистирайки, да осъществява прорив към нещо друго и повече), непрекъснато изпитва нужда от допълване на миналото от настоящето, а на настоящето от бъдещето. Това може да стане и става само като — опирайки се на божественото у себе си, на следите от своя Божествен Творец — се стреми към вечното и висшето, към пълноценния живот, осветяван от неговата първооснова — Битието на Бога. Но, от друга страна погледнато, човекът е времево битие, т.е. битие, съдържащо в себе си небитие („нищото“), а значи е несамотъждествено, обремено с различия вътре в себе си, лишено от пълнота битие — и това е основата на усещането за „чуждост“, за захвърленост-в-света, за отчужде-ност от „своята родина“ (автентичното битие, вечността, не-времевостта), което причинява и насочва споменатата екзистенциална носталгия, неотменно съпътстваща съществуването ни като „минали, ненастоящи“, особено като „настоящи-мигом-отминаващи“, „още не бъдещи“, „настоящи, но отдадени на бъдещето“ и отказващи се от себе си — за да имат шанса да отидат наистина при… себе си. Човекът, оказва се, е „лишеност от простото е, което е най-истинното по отношение на вечността“, на Бога (Плотин) — и затова за нас остава единствено добре познатото да бъде, от което зависи животът ни, насочен от своя страна към битието („битие“ идва тъкмо от „быть“, „да бъде“, бъдеще и битие имат един и същ корен!). Затова нека запомним:
без бъдеще за човека няма битие, когато изчерпим бъдещето си или „изцяло умираме“, потъваме в нищото, или пък се сливаме с вечността: в зависимост от това как сме живели, как сме „използвали“ бъдещето си, в съответствие с това разбирали ли сме бъдещето си като нишката, която може да ни свърже с вечността и Бога, или пък сме се отказали от своето бъдеще заради мимолетното като проста времевост. Затова, впрочем, тези безумци, които питат: „А съществува ли Бог?“, всъщност не знаят какво казват — и затова би било по-добре просто да мълчат. Изхождайки от собственото си несъществуване и нищожност, те се опитват да го пренесат и върху Бога, тоест върху единственото Битие, което изобщо съществува като такова. Чрез съмнението си в истинското битие те мнимо се утешават, че — по обиколен път — са получили все пак съществуване, изпадайки в илюзията че съществуват. Налице е тук една явна извратеност: вместо да черпят битието си от Битието на Бога като истинно битие, те се опитват да го почерпят от… „небитието на Бога“, т.е. от явния абсурд на едно абсолютно несъстоятелно съмнение, което, впрочем, нищо не струва. Битие не може да се получи за сметка на „небитието на Бога“, т.е. от явния абсурд, с „отричането“ на Бога всъщност се признава единствено собствената нищожност и нищета, това, че всъщност си само едно нищо (прекалено претенциозно при това!), което демонстрира нищожността си, питайки: „А има ли Бог?“. Но това че подобна извратеност все пак е възможна (като сама смята, че чрез питането си… утвърждава своето битие!), е косвен път за признание на съществуването на Битието, а с това и на Бога. Казвайки — а такива точно това казват, нищо че не го съзнават — „А съществува ли Съществуващият?“ (сам Бог е казъл: „Аз съм този, който съм!“ — понеже само той има право да заяви това, бидейки единственото самодостатъчно Битие!) и мислейки си, че с това казват „Той не, но аз съществувам!“, такива хора поставят в ранг на битие своята нищожност — и така само показват, че за тях нищото е… „битие“, а Битието е… нищо (подобна нелепица напълно ги задоволява, т.е. „засища“ тяхната нищожност!). Затова, ако все пак искат нещо да кажат, такива самозабравили се индивиди могат да промълвят само това: „Бог не може да не съществува щом като аз, непълноценно съществуващият, аз, нещастникът и нищожеството, все пак някак си съществувам!“; впрочем те наистина като че ли точно това казват, тъй като така или иначе по превратен начин извеждат своето съществуване от съществуването на Бога — само че суетно са им разменили местата, обявявайки своята нищожност за свой… бог (и тя наистина е това за тях!). Но — да подемем пак нишката на разсъждението си —