Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
Гласът ми се разтрепери от мъчителни чувства.
— Колко… колко дълго? Отговорът му ме разтърси:
— Деветдесет години би трябвало да са достатъчни.
Бях направо ужасен.
— Сократ, всъщност не се интересувам чак толкова от силите. Разбирам това, което ми каза, честно. Моля те, нека остана с теб.
Той затвори очи и въздъхна.
— Мой млади приятелю, не се страхувай. Твоят път ще те води, не можеш да загубиш пътя си.
— Но кога може да те видя отново, Сократ?
— Когато приключи търсенето ти, когато истински приключи.
— Когато стана воин ли?
— Воин не се става, Дан. Това е нещо, което или си — сега, в момента — или не си. Самият път създава воина. А сега трябва напълно да ме забравиш. Заминавай и се върни сияещ.
Бях станал много зависим от неговите съвети, от сигурността, която ми вдъхваше. Все още разтреперан, аз се обърнах и тръгнах към вратата. Тогава се вгледах за последен път в тези блестящи очи.
— Ще направя всичко, което поиска, Сократ, освен едно — никога няма да те забравя.
Спуснах се по стъпалата, тръгнах из градските улици и после поех по лъкатушещите пътеки в университетския град към едно несигурно бъдеще.
Реших да се върна в Лос Анджелис, родния ми град. Извадих от праха стария си валиант и прекарах последния си уикенд в Бъркли в приготовления около заминаването. С мисълта за Линда отидох до телефонната будка на ъгъла и набрах номера в новото й жилище. Когато чух сънливия й глас, разбрах какво искам да направя.
— Скъпа, имам една-две изненади. Премествам се в Лос Анджелис, можеш ли да долетиш в Оукланд възможно най-рано утре сутринта? Оттам ще продължим заедно с колата на юг; има нещо, за което трябва да поговорим.
Последва кратка пауза.
— О, с удоволствие! Ще взема самолета в осем сутринта. М-м-м… — още по-дълга пауза — за какво искаш да говорим, Дани?
— Нещо, за което трябва да те питам лично, но ще ти подскажа малко: има нещо общо със споделяне на живота ни, с бебета и със събуждане сутрин прегърнати — последва още по-дълга пауза. — Линда?
Гласът й трепереше.
— Дан, просто не съм в състояние да говоря. Утре рано взимам самолета.
— Ще те чакам на входа на летището. Чао, Линда.
— Чао, Дани — след това остана само самотното жужене на линията.
Стигнах на входа в 8:45. Тя вече ме чакаше там със светнали очи, красавица с ослепителна рижа коса. Затича се към мен със смях и ме обви с ръце.
— О, толкова е хубаво да те прегърна отново, Дани!
Усещах как топлината на тялото й облива моето. Забързано се отправихме към паркинга, като отначало не намирахме думи.
Подкарах към Тилдън Парк и там завих надясно, към връх Вдъхновение. Бях намислил всичко. Накарах я да седне на парапета и тъкмо щях да и задам въпроса, когато тя ме прегърна, каза: „Да!“ и се разплака.
— Да не би да съм казал нещо? — пошегувах се аз.
Сключихме брак в Съдебната палата на Лос Анджелис с красива скромна церемония. Част от мен се чувстваше много щастлива, друга част беше необяснимо потисната. Събудих се посред нощ и безшумно, на пръсти излязох на балкона на апартамента за медения ни месец. Беззвучно се разплаках. Защо се чувствах така, сякаш бях загубил нещо, сякаш бях забравил нещо много важно? И това чувство нямаше никога да ме напусне.
Скоро се настанихме в нов апартамент. Аз се пробвах в продажбата на застраховки за живот, Линда си намери работа на непълен работен ден като касиер в банка. Животът ни беше уреден и с всички удобства, но аз бях прекалено зает, за да мога да посвещавам много време на младата си жена. Късно нощем, докато тя спеше, аз седях и медитирах. Рано сутрин правех по няколко упражнения. Не след дълго служебните ми задължения вече не ми оставяха време дори за тези неща, цялото ми обучение и дисциплина започнаха да избледняват.
След шест месеца продаването на застраховки ми дойде до гуша. Седнах с Линда на първия ни хубав разговор от много седмици насам.
— Скъпа, какво ще кажеш да се върнем в Северна Калифорния и да си потърсим различна работа?
— Ако наистина така искаш, Дан, аз съм съгласна. Освен това, би било хубаво да сме по-близо до родителите ми. Те са страхотни детегледачи.
— Детегледачи ли?
— Да. Как би се почувствал като баща?
— Искаш да кажеш бебе? Ти… аз… бебе? — прегърнах я нежно и дълго я държах в обятията си.
Вече не можех да правя никакви погрешни стъпки, На втория ден след пристигането Линда отиде до родителите си, а аз тръгнах на лов за работа. Бях научил от бившия ми треньор Хал, че в Станфордския университет имали свободно място за треньор по гимнастика за мъже. Още същия ден се явих на интервю за работата и след това отидох у тъстовете да съобщя новината на Линда. Като стигнах у тях, те ми казаха, че са се обаждали от департамента по „Атлетика“ на Станфордския университет и са ми предложили треньорския пост от септември. Обадих се, че приемам — вече започвах кариера, просто ей така.