Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
В паметта ми отекна неговият смях. Тогава си спомних една случка в бензиностанцията: беше ме хванала някаква летаргия и ненадейно Сократ ме сграбчи и ме разтърси. „Събуди се! Ако знаеше, че си болен неизлечимо, че ти остава съвсем малко живот, нямаше така да губиш безценното си време! Е, добре, ще ти кажа, Дан — ти наистина си смъртно болен и тази болест се нарича рождение. Остават ти съвсем малко години живот. И с всеки човек е така! Така че бъди щастлив сега, без причина — иначе изобщо никога няма да бъдеш щастлив.“
Започна да ме гложди ужасно чувство за нещо неотложно, но нямах къде да ходя. Така че си останах да се мотая на плажа и в собствените си нескончаеми мисли. „Кой съм аз? Какво е просветление?“
Веднъж много отдавна Сократ ми бе казал, че дори за един воин победа над смъртта няма, има само осъзнаване на това кои всъщност сме всички ние.
Докато лежах на слънце, спомних си как обелих и последната люспа на една глава лук в офиса на Сок, за да видя „кой съм аз“. Спомних си и за един герой от книга на Дж. Д. Селинджър — като гледа как сестричката му пие мляко, той казва: „Все едно да наливаш Бог в Бог, ако разбираш какво искам да кажа“.
Спомних си и за един сън на Лао Цзъ:
Лао Цзъ заспал и сънувал, че е пеперуда. Когато се събудил, той се запитал: „Дали съм човек, който току-що сънува, че е пеперуда, или спяща пеперуда, която в момента сънува, че е човек?“
Тръгнах да се разхождам по брега и си затананиках една детска песничка:
Плавай, плавай, лодчице, по речното течение, весело, весело, лодкарю, животът е съновидение.
Направих си дълга следобедна разходка и се върнах в лагера, закътан зад едни скали. Бръкнах в раницата и извадих една стара оръфана книга, която си бях взел от Индия. Беше английски превод на духовни предания. Прелистих страниците и открих една история за просветлението:
„Миларепа търсел просветлението навсякъде, но все не можел да намери отговор — докато веднъж видял един старец, нарамил тежка торба, да върви бавно по планинската пътека. Миларепа на мига усетил, че този старец знае тайната, която сам той отчаяно търсел толкова години.
— Старче, моля те, кажи ми това, което знаеш. Какво е просветление?
Старецът му се усмихнал за миг, свалил тежкия товар от раменете си и се изправил.
— О, да, виждам! — възкликнал Миларепа. — Вечно съм ти благодарен. Но, моля те, още един въпрос: какво има след просветлението?
Старецът пак се усмихнал, вдигнал отново торбата на рамо, наместил тежкия товар и продължил по пътя си.“
Същата нощ сънувах един сън:
Тъмно е, аз съм в подножието на огромна планина и търся под всеки камък някаква драгоценност. Долината тъне в мрак, затова не мога да намеря скъпоценния камък.
Тогава поглеждам нагоре към блестящия връх на планината. Ако скъпоценният камък изобщо може да се намери, той трябва да е на върха. Катеря се и се катеря, започнал съм трудно пътешествие, което ще ми отнеме много години. Най-сетне стигам края на пътешествието си. Стоя, окъпан в ярка светлина.
Сега вече виждам ясно, но никъде не мога да намеря скъпоценния камък. Поглеждам далеч надолу към долината, откъдето преди много години съм започнал да се изкачвам. Едва сега осъзнавам, че тази драгоценност винаги е била вътре в мен, дори и в началото, и че светлината винаги си е греела. Просто моите очи са били затворени.
Събудих се посред нощ, под ярката луна. Въздухът беше топъл, а светът беше съвсем притихнал, чуваше се само ритмичното плискане на вълните. Чух гласа на Сок, но знаех, че това е само поредният спомен: „Просветлението не е постижение, Дан, то е осъзнаване. И когато се пробудиш, всичко се променя и нищо не се променя. Ако един слепец осъзнае, че вижда, светът променя ли се?“
Седях загледан в лунната светлина, която проблясваше в морето и обливаше в сребро далечните планини.
„Как беше онази поговорка за планините, реките и великото търсене?… А, да, сетих се.“
„Първо планините са планини и реките са реки.
После планините вече не са планини и реките вече не са реки. Накрая планините са планини и реките са реки.“
Станах, затичах се по плажа и се гмурнах в тъмния океан, като влязох доста навътре. Вече бях на дълбокото, когато ненадейно усетих някакво същество да плува в черните дълбини някъде под краката ми. Нещо приближаваше към мен много бързо — беше Смъртта.
Бясно заплувах към брега и се проснах задъхан на мокрия пясък. Пред очите ми пропълзя малко раче и се зарови в пясъка, обляно от една вълна.
Станах, избърсах се и се облякох. Прибрах си нещата на лунната светлина. И докато слагах раницата на гръб, аз си казах: