Пътят на мирния воин

— Двамата трябва по-често да се махаме от бензиностанцията и да ходим на пикник, не мислиш ли?

— Да — кимна бавно той. — Само двамата.

Събрахме си нещата и повървяхме километър и нещо през гористите хълмове, преди да вземем автобуса. През целия път надолу по хълма имах смътното чувство, че съм пропуснал да кажа или направя нещо, или може би си бях забравил нещо. Когато автобусът стигна до низината, това чувство бе избледняло.

Преди Сократ да слезе, аз го попитах:

— Хей, Сок, какво ще кажеш утре по някое време да потичаме заедно?

— Защо да чакаме до утре? — отвърна той. — Да се срещнем довечера в 11:30 при моста над потока. Ще направим един хубав, дълъг среднощен пробег нагоре по пистите.

Вечерта, когато поехме нагоре по пистите, пълнолунието придаваше сребристо сияние на тревата и храстите. Но аз познавах всяка педя от осемкилометровото изкачване и можех да тичам и в пълен мрак.

От стръмното изкачване по долната писта тялото ми приятно се загря. Скоро стигнахме прекия път и продължихме нагоре. Това, което преди много месеци ми се струваше цяла планина, сега изобщо не ме затрудняваше. Дишайки дълбоко, аз спринтирах нагоре и подвикнах на Сократ, който се влачеше отзад, пъхтеше и се туткаше.

— Хайде, старче — хвани ме, ако можеш!

На една дълга и равна права погледнах назад, очаквайки да видя как Сократ подтичва след мен. Нямаше го никакъв. Аз спрях и се изкикотих, подозирайки засада. Е, щях да го оставя да ме чака някъде напред и да се чуди къде ли пък съм аз. Седнах на една издатина и се загледах над залива към Сан Франциско, който блещукаше в далечината.

Тогава прошумоля вятър и внезапно разбрах, че нещо не е наред — никак не е наред. Скочих и се затичах обратно по пътеката.

Открих Сократ точно зад завоя, лежеше по очи върху студената земя. Веднага коленичих, внимателно го обърнах, повдигнах го и допрях ухо до гърдите му. Сърцето му беше замлъкнало.

— Боже мой, о, Боже Господи! — простенах аз, а в този миг пронизващ порив на вятъра започна да вие в каньона.

Положих тялото на Сок на земята, допрях уста до неговата и започнах да му правя изкуствено дишане, като в това време отчаяно натисках с длани гърдите му, а паниката ми растеше.

Накрая вече не ми оставаше нищо друго, освен да шепна тихо, обхванал главата му с ръце.

— Сократ, не умирай… моля те, Сократ.

Моя беше идеята да тичаме. Спомних си, че той се бе затруднил по стръмния път нагоре и се бе запъхтял. Само ако… Но вече беше късно. Изпълни ме гняв от несправедливостта на света и той прерасна в такава неудържима ярост, каквато никога не бях изпитвал.

— Н-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е! — изкрещях аз и мъката ми отекна надолу в каньона, вдигна птиците от гнездата и те се зареяха на безопасно във въздуха.

Той няма да умре — нямаше да му позволя! Усетих прилив на енергия да се надига в ръцете, краката и гърдите ми. Щях да му я дам цялата. Ако това означаваше да му дам живота си, с радост щях да платя тази цена.

— Сократ, оживей, оживей! — сграбчих гръдния му кош в ръце, забивайки пръсти в ребрата му. Почувствах се наелектризиран, видях, че ръцете ми излъчват сияние и го разтърсих, пожелавайки с цялата си воля сърцето му да забие.