Кучетата на войната
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Терзиев
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Кучетата на войната». Краткое содержание книги:
Единственият самолет за чужбина летеше до Южна Африка и Ру прекара там известно време. Десет месеца по-късно той се върна в Конго, в компанията този път на петима южноафриканци. Беше чул за наближаващия бунт от юли 1967 и отиде при Шрам в щаба на Десети отряд близо до Кинду. Озова се повторно в Стенливил, когато бунтът започна, този път с участието на Шрам и Денар. Няколко часа след началото на атаката Денар беше поразен в главата от рикоширал куршум, изстрелян наслуки от негов войник. Командирът на обединените Шести и Десети отряд напусна строя в най-решаващия момент. Ру заяви, че като французин има предимство пред белгиеца Шрам, и поиска командването, твърдейки, че е човекът с най-голямо влияние сред наемниците.
Избраха Шрам не защото имаше влияние сред белите, а защото имаше огромно влияние сред катангийците, а без тези бойци малочислената група европейци беше обречена.
Кандидатурата на Ру се провали по две линии. Катангийците го ненавиждаха и не му вярваха, тъй като помнеха как сънародниците им загинаха масово предната година. А на съвета на наемниците, който се състоя през нощта, когато раненият Денар отлетя за Родезия, един от онези, които се изказаха против Ру, беше Шанън. Той служеше при Денар като командир на рота, след като преди осемнайсет месеца напусна командвания от Питърс Пети отряд.
И този път наемниците не успяха да превземат арсенала. Тогава Шрам предприе дългия поход от Стенливил към Букаву, курортен град край бреговете на езерото Букаву, което преминаваше в съседна Руанда. Така се запазваше възможността за отстъпление в случай, че нещата тръгнеха зле.
По това време Ру вече беше вдигнал мерника на Шанън и за да ги раздели, Шрам възложи на ирландеца рискованата задача да разчиства с ротата си пътя пред колоната от наемници и катангийци, която с бой си проправяше път към езерото. Ру получи задача на самата опашка на конвоя. Така че двамата въобще не се срещнаха по време на похода.
Срещата помежду им се състоя едва в Букаву, където конгоанците обградиха наемниците от всички страни и им оставиха изход само към езерото. Беше септември 1967 и Ру беше пиян. Играеха на карти и той губеше, защото не можеше да се концентрира. В един момент обвини Шанън, че мами. Шанън му отвърна, че провалът в покера и провалът при барикадата се дължали на една и съща причина — липсвал му кураж. След тези думи настъпи мъртва тишина. Всички станаха от масата и се изтеглиха към стените. Само Ру остана на място. Със святкащи от злоба очи той изчака ирландеца да стане и да тръгне към вратата. В момента, в който видя гърба на омразния си противник, той извади своя колт 45-и калибър и се прицели.
Шанън реагира пръв. Той се извърна, измъкна собствения си пистолет и натисна спусъка. Попадението беше добро за изстрел от такова положение. Куршумът уцели Ру в дясното рамо, разкъса бицепса и направи ръката негодна. По пръстите на французина се стичаше кръв, която капеше върху ненужния пистолет в краката му.
— Има още нещо, което няма да забравя — извика Шанън от дъното на стаята. — Няма да забравя какво се случи с Вотие.
След тази престрелка кариерата на Ру тръгна надолу. Той премина през моста в Руанда, придвижи се по някакъв начин до столицата Кигали и оттам взе самолет за Франция. Така той не присъства при падането на Букаву, когато през ноември се свършиха мунициите, и си спести петте месеца лагер в Кигали. Пропусна обаче и шанса да си уреди сметките с Шанън.
Тъй като пръв се завърна в Париж от Букаву, Ру даде множество интервюта, в които изрече бляскави думи за себе си, за бойната си рана и за желанието си отново да поеме командването на своите момчета. След фиаското на зле планираното навлизане в Конго откъм южноанголския град Дилоло, с което едва възстановеният Денар искаше да отклони част от конгоанските сили край Букаву, и след пенсионирането на бившия командир на Шести отряд Ру реши, че на него се пада честта да оглави обществото на френските наемници. В Конго той плячкосваше наред и успя да натрупа доста пари.
С тези пари омагьосваше разни пройдохи, които киснеха по баровете и се фукаха, че са наемници. Те все още пазеха някаква лоялност към него, но лоялност, купена с парични знаци.
Анри Ален беше от тези хора. Към същата група принадлежеше и гостът, който се отзова на телефонното повикване. Той беше наемник, но от по-друг тип.
Реймон Томар беше убиец по инстинкт и по професия. Преди години той попадна в Конго, бягайки от френската полиция. Ру го използваше да стреля вместо него. С няколко дребни подаяния успя да го убеди, че е важна клечка. Томар беше лоялен, доколкото му плащат.
— Имам една работа за теб — каза му Ру. — Договор за пет хиляди долара. Искаш ли я?