Време на огън и мрак

Тук за първи път срещнах баща си — каза тъжно Осира’х. — Магът-император бе дошъл да посети гроба ти. Мисля, че Удру’х го направи точно за тази цел. Повечето хора не получават подобно внимание.

Нира се опита да си представи сцената и какво си бе помислил Джора’х.

— Видяла си го тук?

Изражението на момичето изглеждаше странно отнесено.

— Въпреки че разполагах с всичките ти спомени, не можех да говоря с него. Не можех да съм сигурна на коя страна е. Знаех какво е станало с теб и как той го е позволил.

Нира погледна остро дъщеря си. Джора’х беше стоял тук, но и той бе повярвал на лъжите на губернатора.

— Той не е знаел нищо! Не е можел да знае. Ти най-добре осъзнаваш колко силно ме обичаше.

— Знам колко силно си го обичала ти. Но както виждаш от губернатора, илдирийците са много добри измамници.

Зелената жрица отклони поглед.

— Джора’х ме обичаше. И съм сигурна, че все още ме обича. Само трябва да го видя. — Стига Удру’х да не организираше някой „инцидент“ преди това. Какво ли щеше да спечели губернаторът, ако я освободеше сега? Трябваше да е максимално предпазлива.

Погледна Осира’х и за пореден път съжали, че е натоварила крехката детска психика с ужасните си спомени и преживявания.

— Майко, защо ме гледаш така?

— Виждам само едно малко момиче, но се удивлявам на думите ти. — Нира успя да докара пресилена усмивка. — Ти си невероятно мъдра за дете.

— Никога не съм била дете. Не ми позволиха. — Нира усети безграничната й тъга, въпреки че Осира’х се усмихваше топло. — Но пък имах детство. Твоето. Спомням си как живях с твоите родители, братя и сестри. Само ти от цялото семейство се интересуваше от истории. Спомням си как се изкатерихме по световните дървета за първи път, след като те приеха за зелена жрица. Каква прекрасна гледка! Короните се простират като океан, докъдето поглед стига! Наоколо летят огромни смарагдови същества.

— Бях толкова замаяна, че за малко щях да падна… — Нира се унесе в спомени.

— Но един зелен жрец ни хвана. Бенето, нали?

— И стояхме там с часове, душехме вятъра, гледахме летящите насекоми, слушахме четенето на послушниците. — Тя погледна Осира’х в очите и разбра, че дъщеря й наистина си спомня всяка подробност. „Поне съм й оставила и няколко приятни спомена…“

— Не мога да си представя какво щях да правя без дара ти. — Осира’х се натъжи при вида на приближаващата се група. — Ето ги братята и сестрите ми. Искат да се запознаят с теб.

При вида на приближаващите деца Нира потръпна. Всяко беше заченато след ужасни седмици в разплодителните бараки. Продукт на ужасяващ генетичен експеримент, а не на любов. Ръцете й затрепериха.

Осира’х остана спокойна, въпреки че виждаше страха и колебанието на майка си.

— Знам какво мислиш за бащите им. Знам от спомените ти как са заченати, родени и отнети от теб. — Посегна и стисна зелената ръка на Нира. — За теб техният произход е проклятие. Но това е било в миналото и те не са виновни. Те не са ти врагове. Те са твои деца, майко. Като мен. Ела да те запозная.