История на Първото българско царство
- Автор: Рънсиман Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Първото българско царство». Краткое содержание книги:
Дотук богомилската ерес, макар и да подкопавала официалната религия, нямало с какво да обезпокои светските управници. Но една вяра, която учи, че всичко материално е творение на злото, неизбежно поражда сериозни социални последици. Много от порядките на богомилите били достойни за уважение. За разлика от правоверните българи, които ден и нощ танцували, пиели и пеели под звуците на своите гусли, те били скромни, сдържани, мълчаливи и бледи от постене. Те никога не се смеели на глас и не празнословели; според тях яденето и пиенето били „от лукавия“, затова се хранели съвсем умерено и не докосвали нито месо, нито вино. Но когато се затваряли по домовете си, за да се молят непрестанно по четири дни и нощи375, господарите им навярно не са били особено доволни. Нещо повече, тъй като били убедени в греховността на тялото си, те твърдо се противопоставяли на брака и на другите не така законни способи за продължение на рода. И наистина, те така упорито странели от жените, че при по-късните им последователи във Франция, често наричани бугри заради българския произход на учението им, това поведение възбуждало подозренията на правоверните християни. А в своя английски превод името им все още е запазило значението си на порочност. Поп Богомил не можел да очаква от всички свои последователи да се откажат от продължението на рода си. Затова, следвайки практиката на павликяните, той отделил някои от тях, известни като „съвършените“, чието въздържание от полови сношения било пълно, а от телесната храна и удобства — дотолкова, че да не умрат. Те били аристокрацията на богомилите и духовно по-несъвършените им братя се грижели за тях.376 Демократичните инстинкти на богомилите ги правели противници на всякаква власт. Отначало те дори нямали обособено духовенство: Богомил и главните му ученици — Михаил, Тодор, Добри, Стефан, Василий и Петър — нямали официално звание; по-късно обаче богомилите явно са признали сановете дякон, поп и епископ377, а през XIII в. в България съществувал и духовен властелин, известен из целия християнски свят като Черния поп.378 Но онова, което превърнало богомилите в неизбежна заплаха за държавата и наложило преследването им, било убеждението, произтичащо от тяхната неприязън към всичко, принадлежащо на временния свят, че не е угодно Богу слугата да работи за своя господар или поданикът — за своя цар.379
Методите и мащабите на гоненията, предприети от правителството срещу тази опасна ерес, не са ни известни — както и повечето подробности от българската история през онези години. Патриарх Теофилакт бил препоръчал намесата на светските власти за смазването на ереста и съветът му несъмнено е бил последван. Но богомилството било вяра, заради която нейните последователи биха. минали през всякакви мъчения, и то непрекъснато увеличавало силата си. За успеха му много спомогнала политическата и социална атмосфера в страната. То било израз на недоволството на по-бедните слоеве — славяните, които носели демократизма в кръвта си. Народът отдавна бил враждебно настроен към аристокрацията, която в по-голямата си част все още му била чужда — по произход, макар вече не и по език. Народът бил изгубил досега си и със своя стар съюзник, хана, който сега, в ролята си на цар, смело подражавал на самодържавието и разточителството на Новия Рим. Правоверните български свещеници разочаровали народа; те вероятно са били оръдия на двореца, чиито интереси защитавали. Освен това, за разлика от гърците, които отначало заслепили българите със своята култура и ученост, обикновените български свещеници били лениви, покварени и само в малка степен по-образовани от своите паства (богомилите ги наричали „слепи фарисеи“), а по-висшите духовници били откъснати от народа. Контрастът между тях и „съвършените“ богомили бил внушителен; по същия начин обикновените богомили — както бил принуден да признае и Козма — само печелели от сравнението с правоверните миряни. Нямало нищо чудно в това, че най-будните измежду угнетените и обезверени селяни смятали този свят за свърталище на злото, а всичко материално — за творение на Сатанаил, и последвали поп Богомил, който бил един от тях и ги разбирал. А вяра като тази, така добре пригодена към нуждите на своето време, не можела да остане задълго затворена в пределите на България. Тя се разпространила на юг до самия Константинопол и из провинциите на Империята; на запад до Сърбия, Босна и Хърватско и чак до Ломбардия и Алпите, където намерила своя втори дом в земите на Лангедок, между Севените и Пиренеите, докато накрая тази клета земя не била пречистена от кървавата баня на Дьо Монфор и огньовете на св. Доминик.380
375
Слово Козмы, с. 36 сл.
376
Иванов, Léger, loc. cit. Иванов, с. 123.
377
Иванов. Цит. съч., с. 29—30. Имената на еретическите водачи са дадени в Синодика на цар Борис, цит. място.
378
За него се споменава в писмото на легат Конрад, писано през 1223 г. (Gervasii Praemonstratensis. Ep. 120, р. 116). Но действителното му съществуване не е доказано; на Запад погрешно се е смятало, че всеки източен селски свещеник се е наричал поп.
379
Слово Козмы, с. 40—1.
380
Някои изследователи отричат, че албигойската ерес е произлязла от богомилството — например H. Lea, в своята History of the Inquisition in the Middle Ages, (I, p. 90), в бележка под линия отхвърля връзката й с богомилството. Но средновековните писатели (например Райнер Сакони и Монета) откриват в него корените на албигойството, а самите еретици от Лангедок смятали България за родина на своята вяра. За някои историци всяко традиционно мнение е погрешно, но всякакво съмнение по въпроса би трябвало да отпадне при сравняването на славянската богомилска книжнина с латинската литература на катарите и патарените, както е направил Иванов, цит. съч.