Пастир на Дявола
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пастир на Дявола». Краткое содержание книги:
— Слушам, командире.
Той седеше стиснал зъби зад огромното си махагоново бюро в далечния край на кабинета, който някога беше служил за заседателна зала. Трите големи прозореца бяха покрити с двоен пласт звуконепроницаема пластмаса и външни щори. Стената зад бюрото беше обсипана с безброй плакети и поставени в рамка поздравления от различните родове войски, както и със специално подбрани снимки на генерала и известни израелски политици. Голяма стъклена маса беше обсипана с гора от статуетки и награди, традиционните подаръци в израелската армия, използвани вместо медалите, считани за нескромни и неподходящи за социалистическата природа на държавата.
Дългата стена срещу прозорците беше покрита с оперативни карти и цветни знаменца, а пред нея имаше диван, масичка за кафе и няколко стола с прави облегалки. В стаята нямаше рафтове за книги. Също като шеф на холивудско филмово студио, самият Ицик не четеше книги. Тази задача се изпълняваше от подчинените му служители, които след това му ги разказваха сбито с треперещ глас.
Бюрото на Бен-Цион беше добре подредено. Върху него се намираха оперативните досиета и доклади от мисиите, както и три телефона, включително и многофункционален заглушител „Тадиран“. В момента той седеше сковано в черното си кожено кресло и държеше с едната си ръка черна слушалка до ухото си, докато другата почиваше върху бюрото, но по свития юмрук подскачаха мускули.
— Слушам, командире. — Той кимна отново към слушалката, докато повтаряше отговора, който никой не беше го чувал да произнася от времето, когато преди четвърт век е бил новобранец. После вдигна очи и погледна през стаята към Очко.
Дребният аналитик от руски произход седеше на дивана и изражението на генерала го изпълни със страх. Той започна да се моли разговорът на Бен-Цион да продължи безкрайно, за да няма възможността да излее яростта си върху най-близката му мишена. Юдит, седнала върху близкия стол, дъвчеше края на молива и остана безразлична към страданията на шефа си като търпелива дъщеря на мафиотски дон. Ури Бадаш стоеше с ръце в джобовете на джинсите си и разглеждаше картата върху стената, сякаш се готви да открие там някоя нова държава.
— Слушам, командире. Ще го изпълня… — Ицик млъкна, после трепна, погледна телефона, сякаш е направил късо съединение в ухото му и бавно остави слушалката на място. После вдигна ръце, постави ги върху бюрото и бавно се изправи в цял ръст. Слънцето хвърляше лъчи през щорите и огряваше посивелите му къдрици, когато се обърна към Йерусалим и зашепна.
— Командващият да ми крещи като на проклет ученик. — Говореше за шефа на армейското разузнаване, един от малкото генерали заедно с шефа на генералния щаб, на които височината и ранга на Ицик не правеха никакво впечатление и изискваха от него само подчинение. Ицик се изсмя кратко. Грозен звук. После се обърна отново към бюрото си, забеляза полуотвореното тежко чекмедже с досиета и внезапно го ритна да се затвори с цялата си сила. Звукът отекна из стаята като изстрел. — Командирът да ми крещи като на прост войник! — изрева той. Очко се смръзна като зашлевен и стисна очи, докато Юдит само вдигна поглед, а Ури Бадаш се извърна от картата на стената. — Можете ли да повярвате?! — продължи Ицик. — Можете ли да го повярвате?!
За ужас на Очко, генералът тръгна към него, като сочеше с пръст. Аналитикът започна бавно да клати глава, сякаш моли да не го екзекутират.
— Заради тях — продължи да крещи генералът. — Заради онези проклети Екщайн и Баум! — Очко продължаваше да отрича с глава съучастието си. Все пак не той ги е родил, нали? — Аз издавам заповед, а онези двамата я „взимат за сведение“ като някаква комунистическа група! Какво, по дяволите, правят те там?
— Ицик. — Тонът на Юдит беше мек, премерен и търпелив. — Очко не е виновен за това. Ти знаеш, че онези двамата си имат собствен ум в главите.
— А той знае какво мислят! — Генералът се извъртя към нея, но продължи да сочи към Очко, макар че тя смело срещна погледа му и се намръщи неодобрително. — Той знае точно какво те мислят и какво са намислили да правят!
— Аз… аз не знам — изстена Очко. — Наистина не знам.
— Остави го на мира — намеси се и Бадаш.
— Ти не се меси — изсъска генералът към офицера от Шабак, все едно е външен човек, който се намесва в семейна разправия. — Шабак ни забърка в тези лайна с проклетите си проверки на сигурността и параноичното гонене на къртици.
— Явно и параноиците си имат врагове — отговори Бадаш.
Но Бен-Цион май не го чу и се обърна отново към Очко. Само че яростта му беше намаляла и сега само пускаше пара.