Писмо в бутилка
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Писмо в бутилка». Краткое содержание книги:
”
За Гарет това послание е единственият начин да даде израз на неугасващата си любов към жената, която е изгубил. Тереза, чиято вяра в романтичното е разбита от бившия й съпруг, е заинтригувана: „Кои са Гарет и Катрин? Каква е тяхната история? Наистина ли любовта им е била толкова силна?” Провокирана от тази мистерия и необяснимо привлечена от загадъчния непознат, Тереза се впуска в търсене, което ще я отведе до малък крайбрежен град. Събрани от случайността или нещо по-могъщо от нея, животът на Тереза и на Гарет ще се докоснат с определена цел в един разказ, в който отекват най-съкровените ни надежди да намерим онзи единствен човек и истинската любов.
Когато започна да захладнява и слънцето се скри зад върхарите на дърветата, двамата се отбиха да си вземат храна за вкъщи от един мексикански ресторант. Както седяха на пода във всекидневната ѝ на светлината на свещи, Гарет обходи с поглед стаята.
— Много ти е хубаво тук — отбеляза той, докато си топваше от фасула с тънък резен тортила. — Не знам защо си представях апартамента ти по-малък. А той се оказа дори по-голям от къщата ми.
— Малко по-голям е, но ти благодаря. За мен и Кевин върши работа, удобен е във всяко едно отношение.
— Като близост до ресторанти ли?
— Точно така. Не се шегувах, когато ти казах, че не си падам по готвенето. Не съм втората Март Стюарт.
— Коя?
— Няма значение.
Навън шумът от уличното движение се чуваше доста силно. Спирачки изскърцаха, клаксон изсвири пронизително, след миг още клаксони се присъединиха и увеличиха какофонията.
— Винаги ли е толкова „тихо“ тук?
Тя кимна към прозорците.
— В петък и събота вечер е най-ужасно, но в другите дни е по-поносимо. Но човек свиква, като поживее по-дълго.
Шумът от уличното движение не стихваше. В далечината се чу вой на сирена, който се приближаваше.
— Ще пуснеш ли някаква музика? — предложи Гарет.
— Разбира се. Каква да бъде?
— Обичам и двата вида… — отвърна той и замълча, за да произведе ефект — и кънтри, и уестърна.
Тя се разсмя.
— Нямам нито от едната, нито от другата.
Той поклати глава, доволен от собствения си хумор.
— Занасям се. Това е една много стара шега. Не е кой знае колко забавна, но от години чаках удобен момент, за да я подметна.
— Е, на място я каза.
Сега той на свой ред се разсмя.
— Та да се върна на въпроса си… Каква музика харесваш? — настоя да узнае тя.
— Каквато и да пуснеш, ще ми хареса.
— Какво ще кажеш за джаз?
— Чудесно.
Тереза стана, избра един компактдиск с музика, която предположи, че Гарет ще хареса, и го пусна. След минути музиката заглуши уличния шум, който започваше да стихва.
— Е, как намираш Бостън засега? — попита тя, сядайки на мястото си.
— Харесва ми. За голям град не е лош. Не е толкова безличен, колкото си го мислех, а и е много чист. Явно съм си го представял другояче, нали разбираш — тълпи от хора, асфалт, високи сгради, никакви дървета по улиците и просяци на всеки ъгъл. Но съвсем не е така.
Тя се усмихна.
— Приятен град, нали? Има си свой собствен облик. Особено като вземеш предвид какви развлечения предлага: симфонични концерти, музеи или просто разходки в парка. За всекиго има по нещо тук, дори и ветроходен клуб.
— Разбирам защо ти харесва да живееш тук — каза той и се запита защо тонът ѝ прозвуча така, сякаш продаваше това място.
— Да, на Кевин също му харесва.
Той смени темата.
— Каза, че Кевин е заминал на спортен лагер.
— Да. Тренира, за да кандидатства за първокласния футболен отбор за деца до дванайсет години. Не знам дали ще успее, но той смята, че имал добър шут.
— Може и да успее.
— Може — кимна тя. Побутна настрани вече празните им чинии и се премести по-близо до него. И заговори тихичко: — Стига сме говорили за Кевин. Имаме да си приказваме за толкова други неща.
— Какви например?
Тя го целуна по врата.
— Ами например какво искам да правя с теб сега, когато те имам само за себе си.
— Наистина ли искаш само да си говорим за това?
— Прав си — прошепна тя. — Защо да си губим времето в приказки.
На следващия ден Тереза отново разведе Гарет из Бостън, като по-голямата част от преди обеда прекараха в италианския квартал в Норт енд — разхождаха се из тесните, виещи се улички и сядаха някъде да си поръчат кифлички с крем и кафе. Гарет знаеше, че Тереза води рубрика във вестник, но поиска да узнае нещо повече за работата ѝ и докато се разхождаха бавно, я попита:
— Не можеш ли да пишеш материалите си вкъщи?
— След време, може би. Но засега това е невъзможно.
— Защо?
— Ами преди всичко това не влиза в договора ми. Освен това трябва да върша още много неща, освен да седя зад компютъра и да пиша. Често се налага да взимам интервюта от разни хора, понякога дори пътувам извън града. А когато пиша на медицински или психологически теми, правя проучвания и именно от редакцията мога да имам по-голям достъп до разни източници на информация. Тук се добавя и фактът, че ми трябва място, където хората да се свързват с мен. Повечето от материалите ми засягат чисто човешки интереси и непрекъснато ми се обаждат читатели. Ако работя вкъщи, повечето от тях ще ми се обаждат вечер, когато посвещавам времето си предимно на Кевин, а не ми се иска да го съкращавам.
— А сега обаждат ли ти се вкъщи?