Избраниците

Сега онова, което бях заподозрял пред фургона на Ед, се виждаше ясно. Въпреки че го бях очаквал, затаих дъх.

— Добре — прошепна Боби. — Това е тя. Заедно с родителите ти.

— Да, но те се запознаха с Мери едва когато се преместихме в Монтана.

— И са казали нещо от рода на „О, тази Мери, тя е напълно непозната за нас. Никога не сме я виждали.“ Така ли?

— Държаха се, сякаш се познават едва от няколко години. — Вече ми се виеше свят. — Спомням си много добре как майка ми разправяше, че се запознала с Мери още първия ден след пренасянето им, когато дошла да ги почерпи с курабийки.

— А всъщност са се познавали от трийсет години.

Боби бе прехвърлил записа от родната ми къща и го бе спрял на момичето, седящо с кръстосани крака на пода.

Аз кимнах. Не се налагаше никаква обработка на образа. Това със сигурност бе Мери.

— Какво мислиш за този Ед? Възможно ли е той да е операторът?

— Единствения път, когато съм го виждал в присъствието на баща ми, двамата се държаха като непознати. — Вече бях описал този случай на Боби, докато отивахме към бара. — Трябва обаче да са се познавали. Всички са се познавали. По някаква причина Мери се е преместила, вероятно наскоро след заснемането на касетата. Със сигурност е била в Монтана много преди родителите ми да идат там. Междувременно те и Ед остават тук и единствения път, когато се срещат в мое присъствие, баща ми се прави, че не го познава.

Замислих се за всички случаи, когато бях виждал Мери в дома на родителите ми, но те потвърждаваха първоначалното ми впечатление — че дори да са се познавали, преди да се срещнат в Монтана, са се престрували, че не е така. Почудих се защо са крили този факт от мен, сетне си дадох сметка, че е твърде егоцентрично да разсъждавам така.