Саблено море

Бруенор го изгледа с присвити очи и елфът побърза да добави:

— Също както и аз. Също както и Кати-Бри. Уолфгар се бе изгубил, затънал бе в мрак, но от всичко, което научих, личи, че е успял да излезе от него.

При тези думи изражението на Бруенор поомекна, а поредното му изсумтяване вече не бе толкова категорично.

— Колсон ще ти хареса — засмя се Дризт. — Както и Дели Кърти.

— Колсон — повтори джуджето, вслушвайки се внимателно в името, докато го произнасяше, после вдигна поглед и поклати глава, но ако целта му бе да демонстрира неодобрение, не можеше да се каже, че е успял.

— И какво, сдобих се с внучка от син, който всъщност не ми е син и то момиченце, което не му е истинска дъщеря — рече Бруенор малко по-късно, нарушавайки мълчанието, в което бяха потънали за няколко минути. — Някой би рекъл, че поне на един от двама ни можеше да му хрумне, че половината веселба е в това сам да си направиш проклетите му деца!

— Може би един ден на Бруенор ще му се роди син, в чиито вени ще тече неговата кръв? — попита Дризт.

Джуджето се обърна и го погледна изумено, но после сви рамене:

— Кой знае — махна той с ръка и отново се загледа в халбата си, а лицето му придоби сериозно и леко натъжено изражение. — Вече не съм млад, нали тъй? Видял съм не един и два века и помня времена, когато прапрародителите на Кати-Бри и Уолфгар още не са били родени. Пък се и чувствам стар, хич и не се съмнявай, елфе! Чак в кокалите си го усещам.

— Векове, прекарани с ковашки чук в ръка, несъмнено могат да ти се отразят по този начин — отвърна Дризт, ала Бруенор не беше в настроение за шеги.

— А ето че сега момичето ми порасна, а момчето и то, че дори и дъщеричка си има… — Бруенор въздъхна дълбоко и като пресуши халбата си, се обърна, за да погледне Дризт в очите. — Туй момиченце ще остарее и ще умре, а аз още ще съм тук, с моите скърцащи кокали.

Дризт го разбираше прекрасно — нали и него го бяха измъчвали съвсем същите терзания. Когато някое джудже или пък някой елф, бил той мрачен или светъл, се сближеше с човек, полуръст или гном (все раси, които живееха по-малко от тях), неминуемо се изправяха срещу необходимостта да приемат факта, че приятелите им ще остареят и умрат пред очите им. Това бе една от причините и джуджетата, и елфите да имат толкова силно развито чувство за родова принадлежност — те несъзнателно искаха да се предпазят от подобна болка.

— Затуй е най-добре да се свързваме със своите, а, елфе? — подметна Бруенор и му хвърли лукав поглед.

— Съчувственото изражение на Дризт отстъпи място на внезапно пробуден интерес. Нима Бруенор току-що му бе намекнал да стои далеч от Кати? Това наистина го хвана напълно неподготвен! Дризт се облегна назад и се загледа в приятеля си, без да знае какво да мисли. Нима най-сетне бе признал пред себе си какво наистина изпитва към Кати-Бри само за да се изправи пред това сякаш непреодолимо живо препятствие? А може би Бруенор имаше право и той наистина се държеше като пълен глупак?