Брат по съдба

Гретир беше прав: не страдахме от недостиг на храна. Когато зимните ветрове стихнеха, ходехме за риба на брега; Гретир и Илуги вече бяха скътали запаси изсушена риба и опушени морски птици. Вместо зеленчуци ядяхме тъмнозеления плевел, който растеше в изобилие по твърде стръмните за овцете скали. Сочните листа на плевела — не знам името му — имат приятен солен вкус и внасяха така нужното разнообразие в храната ни. Нямахме нито хляб, нито ечемик основната храна на селяните на сушата, но не останахме гладни.

Проблемът по-скоро бе как да се опазим на топло и сухо. Покривът на землянката ни пазеше от дъжда, но вътре беше вечно влажно от просмукалата се през почвата вода. Огнището беше в дъното на землянката, опряно на големия камък, така че да отразява всяка искрица скъпоценна топлина. Най-плачевно бе положението с дървата за огрев. Зависехме изцяло от изхвърлени от морето дървета. Всеки ден един от нас слизаше по стълбите и обхождаше тесния плаж с надеждата, че морето е проявило щедрост. Един голям дънер бе по-ценен „улов“ от цяла връзка риба. Когато откриехме дървета или клони, колкото и малки да бяха те, с въжета ги изтегляхме по скалата и ги оставяхме да съхнат на завет. След това със секира ги правехме на подпалки или дялкахме дънерите така, че да тлеят цяла нощ.

С Гретир прекарвахме много часове в разговор, понякога седнали в землянката, но обикновено на открито, на място, където не можеха да ни чуят. Той ми призна, че се чувства все по-изморен от дългото преследване.

— Две трети от живота си съм извън закона — ми каза. — Почти не знам как живеят нормалните хора. Не съм се женил, нито за миг не мога да се отпусна.

— Да, но сега си най-известният човек в Исландия — казах, опитвайки се да го разведря. — Всички са чували за Гретир Силния. Много, много отдавна ми каза, че за теб е от значение само името ти и че искаш да бъдеш запомнен. Определено го постигна. Исландците никога няма да те забравят.

— Да, но на каква цена? — отвърна той. — Превърнах се в жертва на собствената си гордост. Помниш как се кълнях, че никой няма да прокуди от Исландия. Като се връщам назад, разбирам, че това е било грешка. Сам се вкарах в капан. Често съжалявам, че съм пътувал само до Норвегия. Как ми се ще да видя чуждите земи, които познаваш ти — Винландия, Гренландия, Ирландия, Лондон, бреговете на Балтийско море. Завиждам ти. Ако сега тръгна на пътешествие, хората ще кажат, че бягам. Трябва да остана тук завинаги, което значи докато някой не ме залови и убие.

Гретир погледна към фиорда.

— Предчувствам, че това ще е гледката, с която ще живея и умра. Че ще свърша живота си на този малък остров. — Печално метна едно камъче от скалата. — Имам чувството, че съм прокълнат. Всичко, което правя, се обръща против мен. Започвам нещо с най-добри намерения, а то обикновено свършва по съвсем различен начин. С постъпките си само наранявам или вредя на хората. Изобщо не исках да убия онзи младеж, който ме обиди в църквата в Норвегия, а нещастниците в къщата изгоряха основно по своя вина. Ако не бяха толкова пияни, щяха да избягат от пожара, който сам подпалиха.