Ловецът

21

Службата за закрила на детето в Индианаполис предизвика у Хънт познато усещане, и не без причина. Същият тип хора вършеха същия тип стресираща, обезсърчаваща, скучна, опасна и затъпяваща работа, каквато той самият бе вършил в продължение на повече от десетилетие. Напрегнати, обръгнали на улични несгоди социални работници и закоравели бюрократи водеха своите вечни войни един срещу друг, все в името на доброто на децата, макар всъщност много малко от решенията да се оказваха сполучливи, или поне по-добри от алтернативите.

Не бе прекарал и пет минути в голямата, безлична офисна сграда, а вече имаше чувството, че може да начертае графика на ефективността, или по-точно на неефективността на организацията.

Естествено, разликата тук бе, че не разполагаше с протекцията на някой от рода на Бетина Кек. Беше просто един досадник от друг щат, невписващ се в ничия длъжностна характеристика. И тъй, към два часа следобед, с почти преминало снощно главоболие, след като бе пристигнал с краткия полет от Минеаполис и бе прехвърлен като футболна топка между три или четири отдела на Службата, той най-сетне се озова лице в лице с очевидния главен архиварски плъх, чиято табелка гласеше „Джон Едмъндс“. Едва бе започнал изложението си, когато господин Едмъндс започна да клати плешивата си глава, гледайки го над половинките лещи на очилата си. Целият му вид сякаш казваше „Ти майтапиш ли се с мен?“, което до голяма степен елиминираше нуждата от по-нататъшен разговор.

— Значи няма шанс, а? — резюмира въпроса си Хънт.

— Боя се, че не. Всички досиета от онова време отдавна са унищожени.

— Същото ми обясниха и в Сан Франциско, но се оказа, че така и не са стигнали дотам и папките просто си стоят струпани в мазето.

— Е, тук не е така. Когато минахме на компютри в началото на деветдесетте, ни пуснаха нареждане да се освободим от досиетата на всички осиновени лица, които към момента са на трийсет или повече години. Говорим за архив, трупан над шест десетилетия. Знам какво говоря, защото сам участвах в екипа, който ги пускаше в шредерите. За да си представите колко беше отегчително, ще ви кажа, че отне близо два месеца на шест души на пълен работен ден. И понеже оттогава са минали вече двайсет години, сега всички тези лица са най-малко петдесетгодишни. Каквото и да се е случвало с тях в детството им, вече няма значение за никого, не мислите ли?

— Разбирам ви — каза Хънт. — И все пак въпросът ми остава. А той е възможно ли е някои от досиетата да са минали между капките?

— От къде на къде ще минават? И какви капки? Започнахме от предната част на склада и не се спряхме, докато не стигнахме дъното му. Сега, вярвате или не, там има пързалка за ролкови кънки. Почистихме го до шушка, а няколко години по-късно общината взе че го продаде, и толкова.

Борейки се с умората и разочарованието, Хънт се насили да се усмихне.

— Добре, Джон, само още един въпрос. Става дума за моята майка и аз току-що прелетях три хиляди километра, за да открия някои факти от биографията ѝ. Мисля, че като малка е имала известни проблеми и каквито и да са били, те продължават да имат огромно значение тук и сега. С две думи, ако вие искахте да откриете нещо за нея, къде бихте погледнали?