Милдред Пиърс [bg]

— Разбирам — каза тя и го повтори три или четири пъти. След това стана, отиде до него и го попита: — Ами онова, че най-хубавите крака се намирали по-често в кухните, отколкото в богаташките приемни?

— Какво, за бога, говориш?

— Знаеш какво.

Монти се взря в нея, докосна челото си, сякаш полагаше усилия да си спомни. След това щракна с пръсти и каза:

— О, знаех си, че ми звучи познато. Да, изнесох й кратка лекция по въпроса един следобед. Разминахме се с едно момиче, което носеше някаква униформа с престилка, доста хубавичко, особено в глезените. И аз казах точно това, което ти сега цитира. Не е кой знае колко оригинално, признавам. Почти го бях забравил… И как това ни засяга?

Звучеше достоверно, беше обстоятелствен и небрежен, но блясъкът в очите му го издаде. Милдред не отговори на въпроса. Приближи се до него и изсъска като змия:

— Това е лъжа. Не си говорил за никакво момиче на улицата. Говорил си за мен.

Монти сви рамене и Милдред се върна до стола си и седна. Заговори бавно, но гласът й ставаше все по-остър. Каза му, че нарочно се опитва да настройва Веда против нея, подтиква я да й се подиграва и да я смята за втора категория човек, от когото трябва да се срамува.

— Сега вече разбирам всичко. Винаги ми се е струвало странно, че нито веднъж не покани всички онези хора от Пасадена поне веднъж в дома си. Не че не й позволявам. Не че не съм й казвала, че не може непрекъснато да приема покани, без да върне жеста. Не че не съм направила каквото трябва. Не! Било е защото си й набивал в главата всички тези глупости и тя се е срамувала да покани някого вкъщи. Тя наистина вярва, че Глендейл не е достатъчно добро място за тях. Мисли си, че и аз не съм достатъчно добра. Тя…

— О, млъкни, за бога!

Очите на Монти бяха станали напълно черни и отразяващата се в тях светлина ги правеше още по-сурови.

— Първо, какви покани е приела? На майка ми, тук в тази къща. Е, за това вече говорихме и не смятам да се връщаме към него. И у семейство Ханън. А доколкото знам, единствената покана, която Чарли и Робърта са получили от теб, е да отидат да си платят вечерята в будката за пайове и те са отишли…

— Никой не им е носил сметка.

— Добре, значи сте квит. За останалото — кой, по дяволите, очаква едно четиринайсетгодишно дете да връща поканите за всеки коктейл, на който съм я влачил? Питала ме е за това и аз й казах, че би било глупаво. Какво друго?

— Това е вярно, когато става въпрос за възрастни. Но тя се среща и с момичета на нейната възраст…

— Не, не се среща. И веднага ще ти предложа да опознаеш дъщеря си по-добре. Тя е странно дете. Момичетата на нейната възраст не са й интересни. Харесва по-възрастни жени…

— Стига да са богати.

— Няма значение, тя е много мила с тях. А това е адски необичайно. И не можеш да я виниш, че ги харесва. И че те я харесват. И ако се опитваш да ме убедиш, че трябва да им организира забавления, направо ще ме разсмееш.