Измамена

Нещо в мен ме накара да заговоря:

— Шоуни, животът продължава. Трябва да ходим по срещи, да бъдем щастливи и да живеем живота си. Няма нищо сигурно на този свят и смъртта на Стиви Рей го доказва. Не можем да си позволим да прахосваме времето, което ни е дадено. Като казвах, че не трябва да я забравяме, нямах предвид да сме вечно тъжни. Имах предвид, че ще помним щастието, което преживяхме с нея, и усмивката й винаги ще бъде в сърцата ни.

— Винаги — каза Шоуни.

— Дай ми секунда да взема едни дънки и идвам при вас.

— Добре — усмихна се тя.

Когато Шоуни излезе, част от веселата ми фасада се стопи. Наистина мислех това, което й казах, но ми беше трудно да го изпълня. А и все още ме държеше ужасният сън. Знаех, че е сън, но въпреки това ме тревожеше. Сякаш чувах ехото от виковете на Хийт в тишината на стаята. На автопилот обух най-удобните си дънки и огромния пуловер, който си купих от училищния магазин преди няколко седмици. На гърдите имаше бродерия с фигурата на Никс, вдигнала ръце към пълната луна. Това някак ми подейства успокояващо. Отидох да среща косата си и въздъхнах, като видях отражението си в огледалото. Идваше ми да повърна. Замазах тъмните кръгове под очите си с малко фон дьо тен, сложих си спирала и гланц за устни с вкус на ягода. Почувствах се малко по-готова да се покажа пред света и слязох по стълбите.

Спрях в края на стълбището. Познатата ми отпреди обстановка беше съвсем различна сега. Момичета и момчета се бяха скупчили на групички пред телевизорите. Вместо весели и шумни разговори се чуваше шепот.

Нашата групичка беше пред любимия ни телевизор. Близначките, Деймиън, Джак и Ерик вече се бяха настанили и забелязах, че с тях е и красивият Коул, който се беше настанил между Ерин и Шоуни. Усмихнах се — или беше много смел, или много глупав. Те си говореха тихо и определено не обръщаха внимание на «Мумията се завръща», която вървеше на екрана. С изключение на две неща всичко беше наред. Първо, бяха прекалено тихи, и второ, Стиви Рей я нямаше, за да прави забележки на останалите да пазят тишина, за да може да чуе нещо от филма.

Преглътнах сълзите, които напираха в мен. Трябваше да продължа напред. Трябваше да продължим заедно.

— Привет на всички — поздравих ги аз и се постарах да звуча нормално.

Поне този път влизането ми не беше последвано от внезапна тишина. Даже точно обратното, всички започнаха да си говорят на по-висок глас и подчертано жизнерадостно.

— Привет, Зи!

— Зоуи!

— Зи, ето те и теб!

Седнах до Ерик, той протегна ръка и ме прегърна през рамо, от което се почувствах едновременно хубаво и ужасно гузно. Хубаво, защото той беше страхотен и мисълта, че е толкова луд по мен, ме главозамайваше. А гузна — това може да се обясни с една-единствена дума — Хийт.

— Сега, след като и Зи е тук, можем да започваме маратона — обяви Ерик.

— Маратона на загубеняците — поясни Шоуни.

— Чакай да позная, ти си донесъл филмите, нали? — попитах Ерик.