Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Джоунс млъкна и ни изгледа с любопитство.
— Защо питате? Има ли нещо тук, което трябва да знам?
Мороу ме погледна за разрешение и аз кимнах.
— И още как — каза тя. — Някой е минал през мястото на засадата и е застрелял оцелелите в главата.
Джоунс дълбоко си пое въздух и сведе поглед.
— Сериозно? Собствените си хора? Защо са застреляли собствените си хора?
— За да инсценират жестокост, в която да обвинят американската армия — обясни Делбърт.
Джоунс кимна, сякаш всичко си идваше на мястото.
— Нещастници! Да, така всичко се връзва. Нищо чудно, че са спрели да предават.
Нямаше какво повече да добавя. Двойният джакпот беше станал троен. Мороу и Делбърт не успяваха да се сдържат и се хилеха победоносно, а правилата на добрия тон ме задължаваха да се усмихвам в отговор и с уважение да признавам, че са били напълно прави, а аз отчайващо съм грешал. За нещастие добрият тон никога не е бил най-силната ми страна. Вместо това просто се мръщех недоволно.
Джоунс започна да си гука с Мороу, а мис Смит реши, че вече не представлявам добра компания, така че стана, обиколи масата и подхвана дружески разговор с Делбърт. Все едно бяха на събрание на победителите, а аз — наказан в ъгъла.
Най-сетне станах и напуснах базата на АНС, без никой да ме изпрати. Можеше да се върна нацупен в офиса, но вместо това около час обикалях района. И много мислих. На първо място си мислех колко бях глупав. Освен това се чудех с какво ще се занимавам, след като Клапър завинаги ми забрани да практикувам право. Чудех се как ще преживявам като продавач на коли в някой от магазините на баща ми. Сигурно си го заслужавах.
Един от първите уроци в правото е да се доверяваш само на фактите. Да избягваш разсъжденията, да отхвърляш инстинктите и да си плюеш на петите, когато доловиш появата на шесто чувство. Всеки професор по право го казва на студентите си още първия ден, под една или друга форма. Аз бях направил точно обратното. Бях скочил с главата напред от трамплина на косвените доказателства и се беше оказало, че в басейна няма и капчица факти.
19
Когато най-сетне се върнах в малкия ни офис, сигурно съм изглеждал доста печално, защото момичетата на Имелда веднага започнаха да ми предлагат кафе и да ме питат какво могат да направят за мен. Много се трогнах. За нула време вече разполагах с три чаши димящо еспресо и седях в кабинета си, като въртях палци и се чудех какво да правя оттук нататък.
Истината беше, че единственото нещо, което ми оставаше да направя, бе да довърша доклада си. После щях да се кача на самолета и да се изправя пред трибунала на Клапър. Имелда и нейните помощнички вече бяха напечатали записите от разпитите. Делбърт и Мороу пък бяха подготвили и подписали всички допълнителни документи и списъци с доказателства. Наистина, последното, което оставаше, беше да напиша окончателния доклад, в който да изредя заключенията и препоръките ни. Помислих си да го направя лично, но нямах никакво желание. Освен това Делбърт и Мороу щяха да си помислят, че им преча на тържествуването.
После изведнъж се сетих. Докладът на съдебния лекар.
Накарах Имелда да ме свърже с доктор Саймън Макаби и след минута тя подаде глава в кабинета и ми каза да вдигна слушалката.
— Здравей, докторе, обажда се Шон Дръмънд.
— Здравей, адвокате.
— Виж, дължа ти голямо извинение. Трябваше да се обадя преди два дни. Преместиха ни датата за приключване. Твоите резултати ще ни трябват още утре.
— Няма проблем — увери ме той с глас, който кипеше от педантична енергия. — И без това го завърших още преди три дни.
— Хубаво — казах.
— Може ли да попитам какво излезе в крайна сметка? Само от любопитство.
— Ще препоръчаме да не ги съдят.
— А, това е голямо облекчение, нали?
— Аха, точно така — излъгах.
— И как обяснихте куршумите в главата?
— Самите сърби са го направили. Няма съмнение. Открихме сигурни доказателства, че когато сърбите са пристигнали на мястото на засадата, все още е имало оцелели.
— Много хубаво — каза той. — Би било гадно да знаем, че американските войници са способни на такива ужасни варварски действия.
Започваше да ми писва от гласа на Саймън Макаби. Както често се случва с докторите, във всяко нещо, което казваше, имаше нотка на педантизъм. Можех да го изтърпя от доктори, които се занимават с живите. Но от един патолог? Освен това хич не бях в настроение. Вече се готвех да затворя телефона, когато нещо ме накара да попитам: