Той се поколеба, сетне пое ръката ми и ми помогна да стана.
— Аз мога да пия много бира — похвали се Биреното коремче и се усмихна, разкривайки липсата на два зъба в устата си.
Докато вървяхме към един магазин, на чиято врата пишеше „Алкохолни напитки“, аз разтрих натъртената си челюст и отново благодарих на Фуджи за неговите десет долара, защото нямах никакви други джобни пари. „Ама че начин за печелене на приятели“, пътьом си мислех аз.
Но тъй или иначе се сдобих с нови другари, особено в лицето на Биреното коремче, чието истинско име беше Кимо. Стори ми се, че съм му станал симпатичен. Другите момчета се разотидоха, когато парите ми свършиха, но Кимо остана. Накрая дори ми предложи той да ме почерпи.
— О, благодаря ти, Кимо, но май ми стига толкова. Хей — казах аз после без много да му мисля, — знаеш ли къде мога да намеря някоя платноходка. — Не зная откъде ми хрумна тази идея, но както се казва, се бях оставил на течението.
За моя изненада, Кимо, който се беше вторачил в бара и отпиваше от бирата си, изведнъж се оживи. Страните му поруменяха и той се обърна към мен, развълнуван като ученик.
— Искаш да плаваш? Аз имам лодка! Аз съм най-добрият моряк в този град.
Казано накратко, ние веднага се ометохме оттам. И половин час по-късно се носехме по морето под напора на силния бриз, а лодката ни подскачаше леко по вълните.
— Аз знае едно добро място за риболов. Ти обичаш риболов? — Този въпрос, разбира се, беше съвсем риторичен — все едно ме беше попитал „Ти обичаш ли да дишаш?“ — и не допускаше отрицателен отговор.
— Не съм ходил за риба от години — отвърнах дипломатично аз.
Оказа се, че има само една въдица и с риболов се занимаваше само Кимо, потънал в собствения си свят, а аз се радвах на компанията му и гледах през борда на лодката надолу към дъното.
Скоро вълнението утихна и морската повърхност стана като огледало. Водата беше кристално чиста. Зърнах долу да плуват рибни пасажи и се запитах какво ли би било, ако…
Без никакво съзнателно усилие от моя страна — може би точно това беше ключът — аз открих, че съзнанието ми полита с рибното ято. Да, точната дума беше „полита“. За рибите морето е техният въздух. Почувствах едно необичайно усещане, сякаш бях амфибия. Последва ново трепване на волята ми и се превърнах в ракета, в падаща звезда и в следващия миг останах съвършено отпуснат и неподвижен.
Отпуснат, но винаги, винаги бдителен. Смъртта тук можеше да дойде от всички посоки, внезапно. Видях една голяма риба да захлопва уста и друга малка изчезна в пастта й. Морето беше една жива машина за движение и възпроизвеждане, изяждане и смърт. И въпреки всичко това, то беше необикновено красиво и вдъхващо покой.
Дръпнах се рязко назад, когато чух гласа на Кимо:
— Знаеш ли, Дан, таз лодка и тоз океан — всичко това прилича на моя живот.
Почувствах, че той иска да сподели с мен нещо лично и затова се заслушах внимателно.
