Равноденствие

Младежите бяха поставени така, че да изглежда, сякаш се прегръщат. Лицата им бяха извърнати едно към друго, устните почти се докосваха. Всеки случаен минувач би решил, че това е просто една влюбена двойка. Мънро потрепери от погнуса.

Наведе се, за да ги огледа по-добре. В светлината на прожекторите кожата им изглеждаше сивкава. Изцъклените им мъртви очи гледаха право напред. И двамата бяха облечени, но дрехите им бяха раздърпани и изцапани. Лявата ръка на Гейл Хъниуел беше на врата на Реймънд Делауер, сякаш го придърпваше към устните си. Мънро стисна зъби, когато забеляза червено-черния разрез на шията на жертвата.

Лангам клекна до Мънро и каза:

— Мъртви са от поне два часа. А ако погледнете тук — той посочи едно кърваво място точно над подгъва на якето на момичето, — мисля, че оттук е извадил някакъв орган… при положение, че е същият убиец, разбира се, със същия метод на действие. А освен това… — Той внимателно обърна главата на Гейл Хъниуел.

Страничната част на лицето на момичето беше мозайка от дълбоки рани и прорези. Широки струи кръв се бяха стекли по врата и дясното й рамо. Дясното й око липсваше.

— Ако се съди по количеството кръв, мога да кажа, че тези рани са били нанесени, преди да настъпи смъртта — отбеляза Лангам. — Това го нямаше при предишните убийства. Наистина е много странно.

Мънро не отговори. Изправи се и загледа безжизнените лица на младата двойка. И тогава забеляза потъмняла метална табела, завинтена на една от дъските. Сигурно стоеше тук още, откакто бяха монтирали пейката. На нея пишеше: „О, спри и почини, защото това е чудно място за почивка“.