Възходът на Атон

Почувствах как нещо студено и страховито свива стомаха ми.

— Но баща ми е трябвало да…

— Баща ти не е подозирал нищо. Доста жени умират след раждане. Озовала се в затвора, леля ти Изития е била измъчвана, но не е имало доказателства. Сведенията са били подадени анонимно в Дома на тайните. Клюки на прислугата и нищо по-сериозно — спомних си за Деди и за дрезгавия й шепот в онази градина преди толкова години. — Е, Маху, ще си отмъстиш ли? Ако решиш — настойчиво продължи той, — не го прави точно сега. Умолявам те — бях изпил доста вино, но се чувствах напълно трезвен. Изпитвах желание да избягам от двореца, да отида в къщата на леля Изития и да я погледна в очите, но само след като постискам дълго и здраво мършавото й гърло. — Не сега, Маху — сграбчи китката ми Майа. — Вече знаеш достатъчно. Но нека това да не се чете по лицето ти: скрий чувствата си и не вдигай ръка. Ще удариш, когато си убеден, че времето е дошло. Почакай, а аз ще ти кажа още неща…

— Какво например?

— Предупреди Ай да се пази.

— От кого? От шпиони ли?

— Не. От убийци — вдигна поглед Майа. — Знае се, че Ай е първи съветник на царица Тийи, а вече и на господаря ти.

— Кой му е вдигнал мерника?

— О, Павиане — усмихна се Майа, — убийците не окачват табели на врата си…

Стиснах го за раменете и го дръпнах силно към себе си.

— Майа, защо ми каза всичко това? Как мога да знам, че не мътиш водата?

— Собек.

— Какво Собек? Хайде, говори! — изръмжах и натиснах яко раменете му.

— Собек го няма.

— Не — дръпнах мигновено ръцете си от него.

— Бил избягал — той се огледа бързо. — Знаеш как стоят нещата със затворническите клетки. Осъдените са оковани с вериги. Оцеляват само благодарение на водата, оскъдната растителна храна и това, което им оставят пазачите, както и на милостинята на бедуините. Ако някой от осъдените успее да избяга, какво би могъл да стори и на какво да се надява? Но Собек е рискувал. Офейкал е и е тръгнал през Червените земи. Намерили са изсъхналия му скелет — разпознали са го по белезниците на китките му и по глинената плочка, захвърлена наблизо. Бил задигнал един нож и съд с вода. Не са го намерили. В тила на главата му зеела дупка.

Изстенах и се обърнах встрани.

— Горкият Собек!

— Глупости! Маху, я помисли малко: Собек беше воин. Измъкнал се е с нож и съд с вода. Либийците не се прокрадват крадешком, за да пробият дупка в нечий тил. Те остават на разстояние и свалят жертвата си с остра стрела. Такава стрела не са намерили при Собек. Не схващаш ли? Собек е убил някого, взел е ножа и водата му, сложил е белезниците на ръцете на горката жертва и е хвърлил наблизо затворническата глинена плочка. После е избягал.

Мозъкът ми гъмжеше от мисли, картини и спомени.

— Собек ще се върне в Тива — продължи Майа. — Знаеш добре това, нали? Ще се върне тук и ще потърси приятелите си. Единствено на теб може да се довери. Ако е оцелял в пустинята, ще те намери. И ще помоли за помощ. Това е цената, която трябва да платиш за информацията, която ти дадох. Кажи на Собек, че Майа няма нищо общо с това предателство, че Майа го обича и винаги ще го обича — стисна китката ми и бавно се отдалечи в тъмнината.