Дневникът на капитан Блъд

След като се нахрани, той се оттегли в леглото с балдахин, което Абрахам бе приготвил за него в една приятна стая на втория етаж, и въпреки умората си известно време не можа да заспи, като обмисляше положението. Спомни си внезапната, показателна промяна в държането на Кульовен, когато разбра, че наградата ще се падне на него; видя отново мазната усмивка върху лицето на полковника, когато му съобщи, че ще се справи с майор Макартни. Ако въобще познаваше хората, Кульовен беше последният човек, на когото можеше да се довери. Знаеше, че сам той представлява значителна обменна стойност. Британското правителство бе оценило главата му. Но беше добре известно, че испанците, които безпокоеше и грабеше безмилостно, биха платили три или четири пъти по-висока цена, за да го получат жив и да изпитат удоволствието да го опекат жив на клада. Дали тоя негодник Кульовен не бе разбрал внезапно, че присъствието в Мари Галант на човека, който бе спасил честта на жена му, представлява неочаквано богатство и че с него може да оправи разклатеното си финансово положение? Ако половината от онова, което мадам Дьо Кульовен бе разправила през нощта за съпруга си, беше вярно, нямаше причини да се предполага, че някакви възвишени чувства биха го възпрели.

Колкото повече мислеше капитанът, толкова повече нарастваше безпокойството му. Започна да разбира, че е притиснат до стената. Дори се запита дали не е най-разумно да стане въпреки умората, да се промъкне до пристана, да се качи на платноходката, която вече му бе послужила толкова добре, и да се довери с нея на милостта на океана. Но накъде да се отправи с тая крехка черупка? Единствената възможност бе да се отправи към съседните острови, а те всички бяха или френски, или британски. На британска земя беше сигурен, че ще го арестуват и обесят, докато на френска територия едва ли можеше да очаква нещо по-добро след опита си тук, където губернаторът му беше толкова задължен. Трябваше да има пари, за да плати превоза си на някой кораб, който би могъл да го вземе в открито море, достатъчно пари, за да убедят някой капитан да не задава въпроси и да го откара до Тортуга. Но той нямаше никакви средства. Единственият му ценен предмет беше голямата перла, която висеше от лявото му ухо и струваше може би към петстотин реала.

Беше склонен да проклина нападението над перлените залежи в Кариако, което беше завършило с провал, бе го отделило от кораба му и го бе оставило на произвола на съдбата. Но тъй като проклятията по адрес на минали случки бяха най-неизгодният метод за предотвратяване на бъдещи събития, той реши да поспи, понеже се нуждаеше От сън, и се надяваше на добрия съвет, който казват, че идвал със съня.