Дневникът на капитан Блъд
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Серия: Captain Blood #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Хрусанов
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Дневникът на капитан Блъд». Краткое содержание книги:
Нейните смесени и редуващи се чувства не го изненадваха.
Блъд долавяше съвсем ясно източниците на омраза, които звучаха в гласа й при всеки укор в тъмнината, а когато най-после започна да се зазорява, видя тази омраза, изписана по бледото й лице.
Бяха вече на около две мили от сушата — зеления, равен бряг с единствената голяма планина, възвисяваща се в далечината. Вляво ги задмина един голям кораб на път за залива, а по конструкцията на платната му капитан Блъд разбра, че е английски. Понеже горните му платна бяха прибрани, той предположи, че капитанът, явно незапознат с тези води, предпазливо търси пътя. Това се потвърди от моряка, който се виждаше наведен над борда при носа, за да измерва дълбочината. Напевният му глас достигаше до тях над огрените от слънце води, когато съобщаваше дълбочините.
Мадам Дьо Кульовен, която бе изпаднала в сънливо вцепенение, се разсъни и се вгледа в блесналата сред златното величие на изгряващото слънце фрегата.
— Няма от какво да се боите, мадам. Не е испански.
— Да се боя? — Тя го изгледа със замъглени от безсъние и плач очи. Пълните й устни се изкривиха в печална гримаса. — От какво мога да се боя повече, отколкото от съдбата, която ми налагате?
— Аз, мадам? Аз не ви налагам никаква съдба. Вас ви постигна съдбата, която сте си подготвили със собствените си постъпки.
Тя го прекъсна разпалено:
— Нима съм искала това? Да се върна при съпруга си? Капитан Блъд въздъхна уморено.
— Трябва ли отново да започваме спора? Трябва ли да ви припомням, че сама се отказахте от единствената друга възможност да останете в ръцете на ония испански кавалери на испанския кораб? А за останалото ще оставим вашия съпруг да предполага, че сте били отвлечена против желанието ви.
— Ако не бяхте вие, убиец такъв…
— Ако аз не бях, мадам, съдбата ви щеше да бъде още по-лоша, отколкото ми разправяте, че ще бъде сега.
— Нищо не може да бъде по-лошо! Нищо! Този мъж, който ме доведе в тия диви места, защото беше компрометиран, отрупан с дългове и в родината му нямаше вече място за него… О, но защо ли ви говоря? Защо се опитвам да обясня на човек, който упорито отказва да разбере, който има само желанието да обвинява?
— Мадам, нямам никакво желание да обвинявам. Искам сама да се обвините за ужасите, които причинихте на Бастер. Ако приемете бъдещето си като изкупление, може би ще възстановите душевното си спокойствие.
— Душевно спокойствие! Душевно спокойствие! — избухна тя презрително.
Блъд заговори нравоучително:
— Изкуплението пречиства съвестта. И когато това стане, спокойствието отново ще се върне в душата ви.
— Вие ми проповядвате на мене! Вие! Пират, морски разбойник! И говорите за неща, които не разбирате. Не дължа никакво изкупление. Не съм извършила нищо лошо. Бях една отчаяна жена, измъчвана от мъж, който е същинско животно, жестоко, пияно животно, разорен комарджия без чест; и дори не е почтен. Възползувах се от единствената възможност да спася душата си. Откъде можех да зная, че дон Хуан е такъв, какъвто разправяте? Откъде мога да зная това и сега дори?
— Не знаете ли? попита я Блъд. — А видяхте ли безсмислените разрушения и опустошения в Бастер, ужасите, които позволи на хората си да извършат, и съмнявате ли се въпреки това в неговата същност? Нима можете да гледате този хаос, сътворен, за да попаднете в ръцете на любовника си, и пак да твърдите, че не сте извършили нищо лошо? Това, мадам, е простъпката, която изисква изкупление, а не отношенията между вас и съпруга ви или между вас и дон Хуан.
Съзнанието на жената не приемаше мисъл, която не смееше да задържи. Затова тя продължи да мърмори. Блъд престана да я слуша. Съсредоточи вниманието си върху платното: пристегна го малко повече, така че лодката се наклони и се отправи към залива.
Един час след това спряха на кея. Наблизо беше привързана голяма лодка с екипаж от английски моряци от фрегатата, която междувременно бе хвърлила котва на рейда.
Малки групички мъже и жени, бели и черни, стояха край брега без работа, сплашени, все още потиснати от ужасите на вчерашните събития, и се вгледаха с широко отворени очи в мадам Дьо Кульовен, когато нейният спътник — човек с мрачно лице и омачкана дреха от сив камелот със сребърни нашивки и черна перука, чиито къдри не бяха навити, й помогна да слезе от лодката.
Обзета от учудване, малката тълпа запристъпва напред, отначало бавно, после все по-бързо, за да се струпа накрая около неподозираната виновница за техните страдания с въпросителни приветствия и благодарност за чудотворното й завръщане, за освобождението й, както смятаха те.