Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Харалд Вангер приличаше на невидим призрак, чието присъствие обаче се усещаше през цялото време. Отстранеността му бе белязала някои страни от живота в селото. В представите на Микаел Харалд Вангер приличаше на злия Амгъл[59], който шпионира заобикалящия го свят иззад пердетата на заключената си хралупа и се отдава на мистериозни занимания.
Харалд Вангер бе посещаван веднъж дневно от домашната си помощница – възрастна жена, която живееше от другата страна на моста. Тя бе принудена да гази с торбите с храна през снежните преспи, защото той отказваше да почисти алеята пред вратата си. „Домакинът“ Гунар Нилсон поклати глава, когато Микаел го попита. Обясни, че му бил предложил да изрине снега, но Харалд Вангер очевидно не искаше никой да стъпва в имота му. Един път, първата зима след като Харалд Вангер се върнал в Хедебю, Гунар Нилсон по навик влязъл с трактора си в двора му, за да почисти алеята пред дома му точно както на всички останали къщи. Само че Харалд Вангер се изстрелял навън и не спрял да вика, докато Нилсон не си тръгнал.
В СРЕДАТА НА ЯНУАРИ Микаел Блумквист заръча на адвоката си да провери кога трябва да излежи трите месеца затвор. Искаше да приключи с това колкото се може по-бързо. Да влезеш в затвора бе по-просто, отколкото си бе представял. След около едноседмични разговори бе решено, че Микаел трябва да се яви на 17 март в „Рулокерш“ край Йостершунд – център за лишаване от свобода за хора с по-леки присъди. Адвокатът на Микаел му съобщи още, че имало голяма вероятност присъдата му да бъде намалена.
– Хубаво – рече Микаел без особен ентусиазъм.
Той седеше до кухненската маса и галеше петнистата кафява котка, която си бе изградила навика да нощува при него през няколко дни. От Хелън Нилсон, която живееше срещу него от другата страна на пътя, бе научил, че котката се казва Чорвен[60]. Тя нямаше стопанин, а обикаляше от къща на къща.
МИКАЕЛ СЕ СРЕЩАШЕ с работодателя си почти всеки следобед. Понякога разговаряха съвсем малко, а друг път дискутираха изчезването на Хариет Вангер и всички възможни детайли от личното разследване на Хенрик Вангер.
Често се случваше така, че Микаел формулираше някоя теза, която Хенрик Вангер разбиваше на пух и прах. Микаел се опитваше да гледа безпристрастно на възложената му задача, но загадката с изчезването на Хариет Вангер на моменти го пленяваше с непреодолима сила.
Микаел бе уверил Ерика, че ще измисли стратегия за борба с Ханс-Ерик Венерстрьом, но вече цял месец бе в Хедебю, а още не бе отворил старите си папки, заради съдържанието на които бе изправен пред съда. Дори напротив – непрекъснато го отлагаше за по-късно… Всеки път, щом се замислеше за Венерстрьом и за собственото си положение, падаше духом и го обхващаше чувство на безсилие. В моменти на просветление се чудеше дали лудостта на стареца не го бе заразила. Професионалната му кариера беше рухнала като пясъчна кула, а той бе избрал да се скрие в едно малко селце в провинцията и да преследва призраци. Освен това Ерика му липсваше.
Хенрик Вангер наблюдаваше асистента си с прикрито безпокойство. Той подозираше, че Микаел Блумквист губи душевното си равновесие от време на време. В края на януари старецът взе решение, което изненада дори самия него. Той вдигна телефонната слушалка и се обади в Стокхолм. Разговорът продължи двайсет минути и засягаше основно Микаел Блумквист.
МИНА ЕДИН МЕСЕЦ, преди ядът на Ерика да се уталожи. Тя звънна на Микаел в девет и половина вечерта в края на януари.
– Ти наистина си решил да останеш там.
Това бяха първите ѝ думи. Обаждането ѝ бе толкова неочаквано, че в първия миг Микаел не успя да отговори. След това се усмихна и се загърна с одеялото.
– Здравей, Рики. И ти трябва да опиташ.
– Защо? Да не би животът в пустошта да има някакво особено очарование?
– Току-що си измих зъбите с леденостудена вода и пломбираните ме болят.
– Сам си си виновен. Но и тук, в Стокхолм, е кучешки студ.
– Разкажи ми.
– Изгубихме две трети от редовните ни рекламодатели. Никой не казва нищо направо, но…
– Знам. Направи списък с отказалите се. Някой ден ще напишем за тях подобаваща статия.
– Мике …направих някои изчисления. Ако не успеем да привлечем нови рекламодатели, ще фалираме през есента. Това е положението.
– Нещата ще се обърнат в наша полза.