Прозрение
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–211–2
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Прозрение». Краткое содержание книги:
Свят на мистицизъм, машинации и убийства. В него могъщите и влиятелните са готови на всичко, за да защитят своето господство. В него бунтът се заражда в най-тъмните улички и мрачни алеи. В него този, който има властта да убива, има и силата да променя света.
Какво ти остава да постигнеш, когато си спечелил всичките си битки и си победил враговете си?
За да получи отговорите на най-важните въпроси, Ецио тръгва по стъпките на Алтаир — Върховния учител асасин. Следвайки неговия път, той попада в Константинопол, сърцето на Османската империя, където нарастващата армия на тамплиерите заплашва да дестабилизира региона. За Ецио е настъпил моментът за решаваща битка…
Чу се изщракването на пистолета и съскането на куршума, полетял към бурето. Чу се дори тупването, когато улучи целта, но след това се възцари тишина, продължила сякаш цяла вечност.
Нищо не последва.
Но после…
Експлозията в подземието беше като мълния и ушите на Ецио заглъхнаха. Под лавината от ситни камъчета той се уплаши да не е съборил тавана и да е повредил непоправимо онова, което се криеше зад вратата. Но когато прахолякът се слегна, забеляза, че въпреки мощния взрив запечатаният вход е срутен само отчасти.
Достатъчно срутен обаче, за да се промъкне вътре и да види познатия каменен постамент, върху който, за негово огромно облекчение, кръглият обсидианов ключ, брат близнак на другите, лежеше непокътнат. Ала нямаше време за отдих. Още щом посегна към ключа, той просия като предишните. Светлината се засили и този път Ецио се опита Да се възпротиви на волята й. Чувстваше се разколебан, угнетен от странните видения, които следваха ослепителното сияние.
Но разбра, че е безпомощен, и за пореден път се предаде на силата, далеч надвишаваща неговата.
54
Ецио разбра, че са отминали двайсет дълги години. Пейзажът му беше познат. Пред него, извисена като гигантска лапа, се възправяше крепостта Масяф. Недалеч от портата й трима асасини седяха край ярък лагерен огън…
Лицата им бяха помръкнали като на хора, чиито най-светли мечти са покрусени. Гласовете им звучаха тихо, изнемощяло.
— Казват, че крещи насън. Зове баща си Ахмад Софиян — обади се единият.
— Вика татко си, така ли, Кемал? — изсумтя горчиво друг. — Какъв клетник е Абас!
Вперили очи в огъня, те не забелязаха веднага стария мъж с бяла качулата роба, който изникна от мрака.
— Не е наша работа да съдим, Терагани — скастри го студено третият.
— Напротив, Тазим — каза Кемал. — Ако менторът ни полудее, искам да съм наясно.
Старецът вече беше близо до тях и те го видяха.
— Тихо, Кемал — предупреди го Тазим. Обърна се да поздрави новодошлия с думите: — Добър вечер.
Гласът на стареца прозвуча като изсъхнало листо:
— Вода — отрони той.
Терагани се изправи и му подаде малка кратунка, която напълни от каната наблизо.
— Седни. Напий се — подкани го Кемал.
— Благодаря — каза старецът.
Асасините го наблюдаваха мълчаливо как утолява жаждата си.
Непознатият се замисли и после проговори:
— Съжалявайте Абас, но не му се подигравайте. Той е осиротял от малък и се срамува от семейното наследство.
Тазим се стъписа от твърдението му, но Терагани се усмихна мълчаливо. Стрелна с очи ръката на стареца и забеляза, че безименният пръст на лявата му ръка липсва. Освен ако не беше необичайно съвпадение, това означаваше, че мъжът е асасин. Терагани огледа крадешком набръчканото, изпито лице. Стори му се някак познато…
— Абас се стреми отчаяно да се сдобие с власт, защото е безпомощен — продължи старецът.
— Но той ни е ментор! — възкликна Тазим. — И за разлика от Ал Муалим и Алтаир ибн Ла’Ахад никога не ни е предавал!
— Глупости! — прекъсна го Терагани. — Алтаир не е предател.
Изгледа остро стареца.
— Прогониха го несправедливо.
— Не знаеш какво говориш! — разгорещи се Тазим, стана и се отдалечи в мрака.
Старецът изгледа Терагани и Кемал изпод качулката, но не продума. Терагани отново се втренчи в лицето му. Качулката го засенчваше, ала не можеше да скрие очите. И Терагани забеляза, че под десния ръкав на мъжа се подава ремък на тайно острие.
Асасинът проговори предпазливо:
— Ти… ти ли си?
Замълча.
— Чух слуховете, но не повярвах.
По лицето на стареца се изписа мимолетна усмивка.
— Питам се дали ще успея да поговоря с Абас. Много време мина…
Кемал и Терагани се спогледаха. Кемал си пое дълбоко дъх. Взе кратунката на стареца и я напълни отново. После му я подаде почтително.
— Невъзможно е — каза смутено. — Абас наема мними федаини, за да не ни допускат до вътрешните предели на крепостта.
— Сега по-малко от половината войници тук са истински асасини — добави Терагани. След кратко мълчание додаде: — Алтаир…
Старецът се усмихна и кимна едва доловимо.